— Разбирам. Или пък би могла да помага в някой приют за бездомни — предложих аз.
Тод се усмихна мрачно.
— Не мисля, че това ще е съвсем подходящо. Тя очевидно трябва да бъде дама, която си знае мястото. Не е редно да общува с неподходящи хора, нали, Луси? Не, ще е много по-полезна на по-изискани събития. Както и да е, разбираш, че съпругата ми не бива да има скрупули да се възползва от плодовете на моя труд — отново ми намигна с онази своя сексапилна усмивка. — Повярвай ми, има достатъчно.
— Много си щедър — съгласих се аз. Човек определено не можеше да го обвини в обратното. Само като си помислех за някои от мъжете, с които бях излизала и които се бяха опитвали да се измъкнат от плащането на сметката или се мръщеха, ако си поръчам и ордьовър…
Аз наистина смятах, че мъжът трябва да плаща сметката. Оли винаги го правеше, макар че двамата не излизахме на срещи. А Тод очевидно нямаше никакъв проблем в това отношение.
— Много ви благодаря, госпожице — провлече той. — Старая се.
— Желаете ли десерт? — попита сервитьорът. Имаха много вкусни на вид пудинги. Пасти с конфитюр, шоколадов мус, торта с лимон и малини…
— Не, благодаря — отсякох твърдо. — Внимавам със сложните въглехидрати.
— Захарта е от простите въглехидрати, скъпа — осведоми ме любезно Тод.
— Добре. И с тези трябва да внимавам.
— Просто ни донесете сметката — каза Тод.
— Веднага, господине — сервитьорът се оттегли безшумно.
Пийнах си минерална вода за успокоение. Но изобщо не ми помогна. Мразех диетите.
— Знаеш ли, Луси — подхвана Тод, след като плати. — Струва ми се, че чудесно разбираш нещата. Беше ми много приятно в твоята компания.
— О, на мен също.
Не беше чак толкова зле. Опитвах се да бъда справедлива към него.
— И искам да прекарвам повече време с теб.
— Така ли?
— Определено — потвърди Тод. — След като се пренесеш в новия апартамент, разбира се, и след като се почувстваш комфортно. Какво ще кажеш за вечеря в петък? Само като приятели имам предвид.
Едва ли можех да откажа.
— Ще е чудесно.
— Страхотно — усмихна се той. — Ще мина да те взема в осем.
По обратния път към офиса разговаряхме само за дреболии — Тод задаваше досадни въпроси за Оли, за семейството му и от колко време го познавам. Което бе добре дошло, защото мислите ми бездруго препускаха като луди.
Тод ме харесваше.
Тод Мейл харесваше мен. Харесваше ме и искаше да излиза на срещи с мен. Е, вярно, аз не го харесвах в този смисъл. Но му го бях заявила направо и това не бе променило нищо.
Той все още… ами направо ме преследваше.
И истината бе, че започвах да се наслаждавам на ситуацията. Не че някога можеше да има нещо между нас. Тод не беше мой тип. Но се ласкаех от вниманието му. Когато Виктория ми бе казала, че всички приятели на Оли са се забавлявали с увлечението ми по него, си бях представила една ужасяваща картинка — на мъжкараната Луси, която никой мъж не би харесал. Е, явно след като се бях подстригала и сменила гардероба си, този богат и търсен американец бе започнал да ме преследва. Същият, за когото Виктория бе заявила, че никога не би се заинтересувал от мен.
Така ли? Явно се интересуваше, възгордях се аз. Обсипваше ме с цялото си внимание. И ми беше приятно!
Харесваше ми да съм ухажвана от някого, за разнообразие. Това почти компенсираше цялата история с малките глътки „Шардоне“ и чорапогащника.
Освен това ми беше шеф. Нямаше да е зле да сме приятели. Съвсем откровено му бях казала какво мисля за романтичното обвързване, упорито си повтарях наум аз.
В ума ми изникна представата за Оли, влюбено загледан във Виктория, и веднага усетих вече познатата болка и страх.
Не се канех да използвам Тод… не точно. Просто заслужавах малко внимание. И защо не? Щях да натрия носа на Виктория. И на Оли, като се замисля. Можех да флиртувам и да нося рокли на цветя като всяко друго момиче.
— Не забравяй — внезапно се обади Тод, когато завихме по улица „Маршъм“, — не споменавай за това в офиса. Дискретност, нали разбираш? Това е от огромно значение за бизнеса.
— Разбирам.
— Утре заминавам за Париж — каза той. — Ще потърся няколко жилища на „Шанз-Елизе“. Така че ще ти се обадя в петък вечер.
— О! — оставах на милостта на Джеймс. — Няма проблем — бодро отвърнах аз.
— Няма ли да ти липсвам? — попита Тод, повдигайки брадичката ми с гладкия си показалец с идеално оформен маникюр.
— О, не — казах. — Графикът ми е натоварен. Прическа, грим, нали разбираш, все неща от този род.
— Точно така — зарадва се той. — Мразя жените, които се лепят за теб и непрекъснато ти звънят, за да питат къде си.