— И аз също. Всеки човек има нужда от лично пространство. Както и да е — продължих леко виновно, — аз не бих ти звъняла. Нали не сме гаджета.
Той ме изгледа прочувствено и каза:
— Мисля, че на двамата с теб ще ни бъде много интересно заедно, Луси. С нетърпение го очаквам, а се надявам и с теб да е така.
Всъщност май наистина беше.
Върнахме се в офиса и Тод веднага отиде в кабинета си. След малко вътрешната линия на бюрото ми звънна и само за един вълшебен миг си представих, че ще ме извика вътре, ще затвори вратата и ще ме награди с голямо повишение.
Но Тод каза само:
— Луси, би ли изпратила при мен Джейд с папката на Ричмън.
Отвърнах кратко:
— Разбира се, сър — можех да бъда дискретна. — Би ли занесла на господин Мейл папката на Ричмън — обърнах се към Джейд. Сякаш тя не бе чула всичко. Все пак седеше само на половин метър от мен.
— О, да — отзова се тя и цялата се изчерви. — Папката на Ричмън. Разбира се. Къде ли е…
Отвори чекмеджето на бюрото си и зарови вътре.
Видях как Бъфи и Мелиса си размениха многозначителни погледи. За бога, нима фактът, че не знаеш къде си оставил някаква папка, заслужаваше такива убийствени погледи?
Джеймс бясно тракаше по клавиатурата си, привел гръб и с израз, който казваше, че мрази всички ни.
Чудесен офис, няма що. Щеше ми се да ги дръпна всички настрани и да им покажа как могат да се забавляват. Но вероятно щеше да е безсмислено. Това беше светът на възрастните и забавлението нямаше място в него.
— Ето я! — бодро възкликна Джейд. — Луси, ще записваш ли, ако има съобщения за мен? Навярно ще се забавя, докато работим по тази папка.
— Разбира се, Джейд — отвърнах с най-възпитания си тон.
Тя грабна папката, която ми се стори доста тъничка, и тръгна със ситни стъпки към кабинета на Тод, покатерена на неудобните си токчета. Наистина бяха много високи. Може би и аз трябваше да си купя такива.
Остатъкът от деня мина доста скучно. Джейд и Тод останаха затворени в кабинета през по-голямата част от следобеда и той си тръгна към четири часа.
Точно в пет аз грабнах чантата си.
— Къде си тръгнала? — злобничко се поинтересува Джеймс.
— Пет часът е — отвърнах.
— Имаме папки за подреждане.
— Аз нямам — уморено се обади Бъфи.
— Е, аз пък имам — натърти Джеймс. — И някой трябва да се погрижи за тях.
— О, няма проблем — небрежно казах аз. — Просто ще трябва да обясня на господин Мейл защо съм тук и след работно време. Той вече ме попита веднъж за това.
— Така ли? — Джеймс гневно се замисли над думите ми. — Ясно. Ами добре. Предполагам, че можеш да тръгваш тогава — пророни той. Звучеше огорчен.
Зачудих се дали всички не бяха пълни въздържатели. Какво друго би обяснило надвисналия тук тъмен облак?
Но пък, от друга страна, проблемът не беше мой.
— Чаооо! — извиках аз. Излязох навън, пристъпвайки внимателно с новите си високи токчета. Но първо махнах на всички за довиждане съвсем лекичко, само с върха на пръстите си.
Щяха да видят те!
Когато се прибрах — направо влетях вкъщи, защото всичко ми се струваше толкова прекрасно, Оли вече беше там.
— Какво става? — попитах, забелязвайки унилото му лице.
Нима всички бяха решили да са мрачни днес? Не знаеха ли, че светът е фантастично място? Дори и ако се налага да носиш обувки на висок ток.
— Нищо особено — и отново потъна в мълчание.
— Е, добре. Днес се изнасям — погледнах към двата си куфара, опаковани и подредени чинно до вратата. — Ще ми помогнеш ли да сваля компютъра си до таксито? Мониторът е доста тежък.
— Няма проблем — Оли вдигна очи. — Значи наистина си отиваш?
— Налага се. Ти ме изгони, забрави ли? — усмихнах се, за да обърна всичко на шега, но всъщност не беше. Още ми беше тежко. — Двама са достатъчни, нали така казват.
— Да — съгласи се той. — Тя е красиво момиче.
— Прекрасно — учтиво потвърдих аз.
— Стилна и изискана — продължи Оли. — И непременно трябва да бъде на върха, след като работи толкова усилено.
— Тя е много преуспяла в кариерата си — кимнах аз.
— Точно така — и пак замълча.
Не ми се щеше да се откъсвам от фантазиите си на тема „Тод ме харесва“, но не можех да подмина нещастието на Оли. Въздъхнах и си дръпнах стол.
— Какво има?
— Не знам. Нищо. Вероятно трябва да поработя повече — каза той.
— Проблеми в работата?
— Не, не става дума за мен. А за Виктория.
— Не разбирам. И двамата сте на гребена на вълната — опитах се да го ободря аз. — За какво се притеснявате? А и ти бездруго работиш прекалено много.