Усетих как сърцето ми се свива от притеснение. Ами ако разсипех вино върху снежнобелия килим? Или пък ожулех ъгълчето на дивана например? В крайна сметка жилището не беше мое. Аз просто го пазех за други. И макар Тод да бе казал, че е възможно да остана тук цяла година, същевременно беше казал, че трябва да съм готова да го напусна в най-кратък срок.
Реших да приема това напълно сериозно. Прибрах се в спалнята за гости, която имаше размера на хола в апартамента на Оли, но поне изглеждаше като нормална стая, а не като самолетен хангар. После грижливо разопаковах новите си дрехи, тоалетните си принадлежности и компютъра. И толкоз.
Втория куфар оставих затворен. Там бяха плакатите, програмата с песните на „Оейзис“, колекцията от стари броеве на „Керанг!“ и дисковете ми. Не можех да ги извадя тук. Никакво разхвърляне. Никакъв багаж. Само неща, които да напъхам в един куфар и да се изнеса за десет минути, ако се наложи.
Добре.
Огледах новия си дом. Основният ми гардероб се намираше в дрешника. Нямах много дрехи. Вероятно щеше да се наложи да давам някои на химическо чистене всеки ден, но наоколо сигурно имаше много такива ателиета. Подредих в банята шампоана си и душ гела от „Буутс“ и бях напълно готова. Ура!
Отпуснах се тежко на леглото и се зачудих защо не се чувствам особено възторжена.
Сигурно заради дрехите. Свалих любимите си джинси и туристическите обувки, сложих си тъмносинята пола, бяла риза и черни обувки. Вече нямаше да уплаша някоя херцогиня, но все още се чувствах потисната.
Защо ли? Апартаментът беше прекалено голям и макар да бях искала да се махна от Виктория, сега се намирах далеч и от Оли.
Замислих се за него. За русата му коса, мускулесто тяло и леко стеснителните му маниери. Бях преживяла много забавни моменти в онзи апартамент. И не само в апартамента — на ръгби мачове, в бара — къде ли не.
Може би трябваше да му се обадя. Да го поканя на гости. Дори и да дойдеше с Досадната Виктория, пак щеше да ми е приятно да го видя.
И тогава изневиделица отново чух гласа й: „Е, сега, след като си поприказвахме, съм сигурна, че разбираш. Оли вече си има достатъчно приятели. Мъже. Хора от собствената му среда. А и, разбира се, най-добрият приятел на един мъж винаги е съпругата му…“
Ръката ми се отдръпна от телефона.
Седнах на леглото и се зазяпах невиждащо в пространството. После тръснах леко глава, станах и слязох пак във фоайето.
— Да, госпожице — възрастният човек одобрително, изгледа новите ми дрехи. Мислено се поздравих за решението.
— Тоби, имаш ли Бизнес справочник?
Той ме погледна неразбиращо.
— Нали се сещаш, като телефонен указател? — обясних аз. — С реклами и обяви в него. За индийски ресторанти и заведения, които предлагат храна за вкъщи.
— Опасявам се, че не, госпожице — отвърна той с леко скандализиран вид.
Стомахът ми изкъркори шумно.
— Добре. А знаеш ли някое място наблизо, където мога да хапна — някое евтино местенце? — побързах да добавя. — Такова, в което предлагат и храна за вкъщи.
Той въздъхна.
— Бих могъл да ви препоръчам няколко ресторанта, госпожице, но не вярвам да предлагат храна за вкъщи. А и са доста скъпи, опасявам се.
Посърнах.
— Има заведение на „Макдоналдс“ на Хорсфери Роуд — сети се изведнъж старецът.
„Макдоналдс“! „Макдоналдс“ ли беше споменал? Хамбургер и картофки. Или пилешки пръчици. И хамбургер. И супер голяма порция картофки, и ябълков пай…
Сетих се за Тод в петък вечер и забраната му върху въглехидратите. Представях си очите му и после „Макдоналдс“. Очите на Тод и „Макдоналдс“…
Стомахът ми отново се обади. Много шумно.
— Няма нищо — заявих накрая. — И бездруго не съм особено гладна. Благодаря, Тоби.
— Няма защо, госпожице — отвърна той, а в очите му проблесна искрица съчувствие.
Стомахът ми продължи да се оплаква гръмогласно по целия път до асансьора.
Девета глава
Следващият ден в офиса беше ужасен.
Тод го нямаше и аз трябваше само да седя там, да отговарям на телефона и да записвам съобщения. О, и да правя кафе. Момичетата явно не си говореха една на друга, а на Джеймс му харесваше да ми се сопва на висок глас.
Бях прекалено изнервена дори да редя пасианси на компютъра си.
Прекарвах си времето в мечти, когато в три часа Джеймс и Джейд се изнесоха заедно на някаква среща. Мелиса вече беше във вътрешния кабинет и разговаряше с клиенти от Тексас, които искаха „някой мъничък палат“ някъде в централната част на Лондон, така че останахме само двете с Бъфи.