— Няма да ти стигнат за такива дрехи…
— Шестстотин на седмица — поясних.
Кати примигна.
— Определено е щедър.
Да. Такъв беше. И твърдо бях решила да му дам шанс поне като приятел.
На другия ден след работа тръгнахме да обикаляме магазините. Този път ми беше по-интересно, бях мотивирана.
Казвах на Катрин точно какво искам и тя избираше дрехите за мен: копринени ризи от „Емпорио Армани“, разкроена рокля от шифон от „Гоуст“, черни обувки с тънки каишки и високи токчета от „Л. К. Бенет“, две поли в тъмнозелено и сребристосиньо от „Дона Карън“, къса коктейлна рокля от „Уеърхаус“ и разкошна лека черна пелерина от „Джоузеф“. На закачалката пелерината изобщо не ме впечатли, но правеше всичко, което носиш под нея, да изглежда много официално и стилно.
После отидохме на вечеря. Катрин си поръча агнешка пържола и пресни картофи, а аз — салата с печено пилешко.
— Нямаш апетит ли? — учуди се тя. — Къде е огромната чиния спагети или риба с картофки? Има ги в менюто, да знаеш. Маскирали са ги като „солена треска и салата от едро нарязани картофи“, но общо взето си е риба с картофки.
— Спазвам нисковъглехидратна диета — отвърнах кратко.
Кати повдигна вежди.
— Защо?
— Просто реших да променя някои неща. Да се храня по-здравословно.
— Но това не е здравословно за човек, който не спира да танцува. И който тича сутрин!
Въздъхнах.
— Отказах се от спортуването — отвърнах лаконично. — Вече не намирам време.
Катрин се пресегна и ме разтърси за рамото.
— Ти да не си някой демон? — възкликна тя. — Какво си направил със сестра ми, изчадие такова?
Засмях се.
— Катрин, всичко е наред.
— Да видим — каза тя. Обърна се към сервитьора: — Бутилка „Шардоне“, моля. Ако откажеш да пиеш, ще знам, че си станала анорексичка, и ще съм принудена да се обадя на мама.
— Е, това не бива да става — признах аз и се съгласих сервитьорът да ми налее в чашата.
Виното всъщност се оказа много приятно. Втората бутилка — също. Катрин отказа да се включи и аз трябваше да я довърша сама. По дяволите! Тод нямаше да разбере. Много се забавлявах с Катрин и когато тя реши да си вземе пудинг за десерт, и аз не се възпротивих. Струваше ми се, че не съм яла цяла седмица. Тук имаха страхотни плодови пити с джинджифилов сладолед, така че си поръчах. И чаша бренди, което изгори гърлото ми, но какво пък? Беше ми доста весело. На Катрин — също.
— Истинска прелест! — възкликнах аз, докато тя подписваше чека за сметката. Не бях се забавлявала толкова, откакто Виктория бе предложила на Оли. — Да идем на бар.
— Претъпкани са — изтъкна Катрин.
— Тогава да си вземем шампанско и да идем в моя апартамент! — предложих аз ентусиазирано и леко завалено. — Не искаш ли да го видиш?
— Определено — съгласи се Катрин, взе всички торби с покупките ми и внимателно ме подкара към вратата. — Идеята ти е много добра. Но да пропуснем шампанското. Утре съм на работа, а и ти също.
Препънах се на тротоара и застанах пред „Пелъм хаус“, стиснала лакътя на сестра си.
— Охо! — бавно произнесе Катрин. — В тази сграда ли живееш?
— Чакай само да видиш — позвъних и Тоби Роджърс отвори вратата.
— Добър вечер, госпожице — поздрави той.
— Здрасти, Тоби — казах аз. — Тоби, т’ва е сестра ми Катрин. Катрин, т’ва е моят приятел Тоби Роджърс. Не Тони. Не му викай Тони, щото т’ва не е името му.
— Здравей, Тоби. Аз съм Катрин — извинително произнесе тя.
— Добър вечер и на вас, госпожице — тихо каза той.
— Ключовете ти у теб ли са? — попита ме Катрин. — Помниш ли в кой апартамент живееш?
— Госпожица Евънс остави ключа си при мен, госпожице — спокойно отвърна Тоби, — и обитава мансардния апартамент на последния етаж. Да ви придружа ли догоре?
— Знам къде живея — възмутено се обадих аз.
Катрин взе ключа от Тоби.
— Много благодаря — после погледна към мен. — Извинете я.
— Хей! — възразих аз.
— Няма за какво да се извинявате, госпожице — отвърна Тоби.
— Точно така. Абсолютно правилно — казах аз. — За нищичко!
Исках да бъда като Виктория. Затова отметнах косата си отново. Или поне се опитах. За съжаление обаче движението не ми се удаде съвсем. Никак даже. Само почувствах леко гадене и…
— О, боже! — успях да изфъфля.
После се наведох напред и повърнах върху мраморния под.
Събудих се, без да знам къде съм.
Всъщност не ме интересуваше особено. Кой го е грижа за точното място, когато главата му пулсира от болка, а в устата си има вкус на оцапан под в клетката на папагалче?