Лежах кротко и се опитвах да не мърдам, за да не си докарам по-голяма беля. Но за съжаление усещах и изгаряща жажда. Изпъшках, свалих крака на пода и се запрепъвах към банята, където пъхнах глава под чешмата и започнах да пия на големи глътки. Това ми помогна за около минутка; после отново повърнах.
О, господи!
Погледнах се. Кожата ми изглеждаше посивяла като косата на Барбара Буш. Имах торбички и очите ми бяха кървясали. Бях само по сутиен и бикини. Имах и часовник, който показваше… десет без десет!
О, по дяволите!
Спомних си всичко. Изстенах отново и се заех да търся мобилния си телефон. Беше върху леглото, до бележка от Кати.
„Страхотно място! Одобрявам го. Обади ми се по-късно. Оправяй се“.
Не бях сигурна дали някога отново ще се чувствам добре. Обадих се в офиса и обясних, че е починал близък на семейството ми.
— Съжалявам да го чуя — подозрително каза Джеймс. — Кой?
— Чичо ми Джимбо — изпъшках аз. — Голяма загуба — вярно си беше. Беше умрял близък роднина, който се казваше чичо Джимбо, и вероятно е било голяма загуба за някого. Не можех да знам за кого, понеже беше починал през осемдесет и девета.
— Кога да те очакваме на работа?
— Утре, надявам се — изграчих пресипнало.
— Добре — Джеймс малко поомекна. — Моите съболезнования, Луси. Определено не ми звучиш добре.
И със сигурност не се чувствах добре. Но когато натиснах копчето за край на връзката, изпитах известно облекчение. Един свободен ден! И може би с повечко сън и няколко аспирина…
Тогава се сетих. Фоайето. Бях повърнала! Дали Тоби вече ме бе докладвал на графинята? Или, още по-зле, на Тод?
Изстенах от ужас. Това съвсем не бе начинът, по който трябваше да се държи бъдещ партньор в „Мейл акомодейшънс“, нали? Нима Марта Стюарт би залитнала в кънтри клуба и би оплескала целия под?
Разбира се, че не! Свършено беше с мен.
Стенейки, хукнах към душа и се изтърках старателно с любимия си сапун; измих косата си, по която сигурно имаше следи от повръщано, чинно изтърках устата си с четката за зъби и я изплакнах с „Листерин“. Нищо не можех да направя за ужасното главоболие, нито за изгарящата жажда, но след като изсуших косата си с професионалния сешоар, монтиран на стената в банята, и се напъхах в роклята си на цветя и тъмносинята жилетка, поне вече имах що-годе приличен вид.
Гримирах се набързо — сложих руж на бузите си, прикривайки малко бледността, която повече подхождаше на някое видение, и се качих в асансьора, за да сляза при Тоби. Надявах се да е там.
Там беше, разбира се. Разговаряше с графинята. Дали й казваше за мен? За снощи?
Останах зад нея, леко встрани.
— Да, госпожице? — Тоби ме изгледа с леден поглед. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Аз… хм, ще почакам.
Графинята, надушила скандала, се обърна и ме прониза със стоманените си очи.
— О, не се притеснявайте от мен — каза тя и отстъпи крачка назад.
— Просто исках да поговоря с теб за снощи — изчервих се аз до корените на косата си.
Графинята демонстративно вирна нос.
— Няма какво да обсъждаме, госпожице — каза Тоби. — И така, Ваша Светлост, непременно ще се обадя в службата, която се занимава с почистването, и ще ги информирам, че работата им около тоалетната на господин Снагълс е била незадоволителна…
— Аз… аз искам да се извиня — изтърсих рязко. Толкова беше унизително. — Беше наистина ужасно и неуместно от моя страна и няма да се повтори. Майка ми ще ме убие, ако разбере.
Тоби Роджърс ме изгледа. Леденият му взор леко поомекна, после той сведе очи.
— Какво? Какво е станало? — настоя да разбере графинята. — Да не би да сте съсипали нещо, млада госпожице? Да не са ви хванали с наркотици? Или сте довели тук неподходящи мъже!
— О, нищо такова, Ваша Светлост — Тоби ме предупреди с поглед да не казвам нищо. — Госпожица Евънс просто намеква за факта, че снощи се прибра малко по-късно и се наложи да ме събуди.
Погледнах го с благодарност.
— Разбирам. Е, добре тогава — разочаровано продължи графинята. — Закъснявам за часа си при шапкаря. Приятен ден, Тоби.
— Приятен ден, Ваша Светлост — ниско се поклони той.
Графинята отново вирна нос и се понесе навън. Изчаках, докато хоризонтът стане чист.
— Виж, искрено съжалявам — започнах аз. — Беше отвратително. Обикновено не правя така. Но ме накараха да мина на вино, а обикновено пия само бира.
— Кои са те? — попита той.
— Всички. Нали разбираш, трябва да бъда дама.
Устните на Тоби потрепнаха в лека усмивка.
— Разбирам.