— Никога не бих позволила някой друг да чисти, след като съм повърнала — продължих аз, изчервена до уши. — Щях сама да си почистя, но съм заспала като пън. Ужасно съжалявам.
Той ми се усмихна накриво.
— Госпожица Катрин предложи да почисти, но аз вече бях приключил, когато тя слезе. Не се случва за пръв път, госпожице. Осмелявам се да предположа, че няма да е и за последен.
— Защо не ме наричаш Луси? — помолих аз.
Тоби поклати глава.
— Няма да е редно, госпожице. А и — добави с многозначителен поглед той — на господин Мейл не би му харесало.
Тод. Вярно.
— Ти… не си му казал, нали?
Възрастният човек се ухили.
— Не, госпожице. Ще запазя подробностите строго поверителни.
— Пфу! — изпръхтях аз. — Той ще дойде тук утре вечер. На среща — споделих доверително. — Наистина искам да му направя добро впечатление.
— Сигурен съм, че ще успеете.
Обърнах се и тръгнах към асансьора.
— Госпожице Евънс?
Погледнах го.
— Да, Тоби?
Той извърна очи.
— Нищо. Няма значение. Приятен ден, госпожице.
Десета глава
Когато най-сетне дойде петък, направо не можех да събера мислите си. Бях приготвила всичко. Катрин бе минала предната вечер и шумно бе изразила възторга си от апартамента ми, което ми се отрази много добре. Предложи да сложим свежи цветя, така че излязохме заедно да купим рози. Сега имах половин дузина бели рози във ваза на ниската масичка, цветовете им прекрасно подхождаха на килима и изглеждаха направо прелестно с тъмните си лъскави листа. Намалих осветлението със специалния ключ и сложих няколко свещи на кухненската маса, в много големи свещници, за да избегна петната от разтопен восък. Шампанското се изстудяваше. Катрин ми беше дала някои напътствия за грима и бях облякла красивата си рокля от шифон и обувките от „Л. К. Бенет“. Беше ми заела и разкошно колие от „Бътлър и Уилсън“ с фалшив диамант, който изкусително насочваше вниманието към подплатеното ми с „Уондърбра“ деколте.
Вече бе седем и половина, така че ми оставаше само да чакам. Телефонът звънна. Скочих към него.
— Тод — измърках аз.
— Не е Тод, а Оли.
— Здрасти, Оли.
— Какво правиш?
— Нищо особено. Седя си вкъщи.
— Може ли да намина? И да видя новото ти жилище? — с надежда подхвърли той. — Не съм те чувал, откакто се изнесе.
— Знам, съжалявам. Бях заета.
— Толкова заета, че нямаш време за стария си приятел? — настоя Оли. — Колко бързо забравят жените.
— Ха-ха!
— Както и да е, да мина ли сега? Нямам какво да правя и ми е много скучно.
— Къде е Виктория?
— Излезе с приятелки. Планира сватбата.
— Много ще се радвам да се видим, но не мога тази вечер. Имам среща — казах аз и усетих как ме обзема вълнение. Беше си нещо като среща, нали? Поне Тод би искал да е такава. И се зарадвах, че мога да го кажа на Оли.
Реших да запазя частта, че с Тод сме само приятели, за себе си.
— С кого? С Тод ли?
— Разбира се, че с него — отвърнах. — Да не мислиш, че водя някакъв двойствен живот като Джеймс Бонд?
— Много смешно, Евънс.
— Наистина харесвам Тод — беше най-добре да му го набия в главата. — Ти не потърси мнението ми за Виктория. Нито за Рианон. Или за Фей. Аз приемам Виктория, нали?
— Така е.
— Значи и ти трябва да положиш усилия и да харесаш Тод — май вече прекалявах. Определено му внушавах, че двамата с Тод излизаме. Но какво да направя? Злобните подмятания на Виктория много ме нараниха. И че Оли ме е обсъждал с нея — от това ме болеше още повече. Исках и двамата да си мислят, че излизам с милионер. Бих могла, стига да поискам.
Тод не бе най-подходящият за мен. Не си представях да се срещам сериозно с някого, поне докато не преминеше болката.
Потръпнах. Не исках да мисля за това. Оли беше зает. Обичаше Виктория. Край.
— Слушай — смилих се аз. Не можех вечно да играя игрички. — Виктория искаше да излезем заедно, нали? Какво ще кажеш да уговоря вечеря за четиримата? Ако тази вечер мине добре, разбира се. Може пък да повърна върху него — размишлявах на глас. — Или да се препъна и да му покажа бикините си. И бездруго — признах си накрая — с Тод сме само приятели.
— Живях с теб три години и дори за миг не съм зървал бикините ти! — подразни се Оли.
— Е, не си ми бил гадже, нали?
— Да — намуси се той. — Новата Луси изобщо не е забавна. Знаеш ли го?
— Да, добре. Забавленията не ми донесоха кой знае какво, нали? — върнах му го аз.
Внезапно тонът на разговора ни бе станал различен. Замислих се за всички минали години, през които не бях имала истинско гадже, нито пък някакъв успех. Защо съм била щастлива? Била съм отхвърлена от мъжете и изобщо не ме е интересувало.