Е, с това вече бе приключено. Щях да стана като Катрин и Емили. И Виктория. Момиче, което заслужава истински романс, дори и да не е с Тод.
— Трябва да затварям — казах аз, ядосана, че Оли ми е развалил настроението. — Ще ти се обадя по-късно, става ли?
Затворих телефона, оставайки с мрачните си мисли. Щеше ми се хората да престанат да ми се бъркат в живота и просто да се радват на успехите ми.
Исках Тод да се обади!
Чух нисък мелодичен звук. Бим-бам.
Озърнах се и после осъзнах, че е входният звънец. Скочих с разтуптяно сърце, за да отворя, но вратата се отвори сама и влезе Тод.
— Тод! Здравей.
Чувствах се нервна. Направо треперех. Тод изглеждаше много елегантен, което не ме изненада. Ами аз? Вярно, беше ми отнело два часа само да си оправя косата и грима, и то без да броя нежното напръскване на дрехите с парфюм, почистването на зъбите, отскубването на излишните косъмчета и лакирането на изкуствените ми нокти, но всичко това не беше достатъчно.
Само като го зърнах! Стилен костюм, меко кашмирено палто. Лекото ухание на скъп афтършейв. Огромен „Ролекс“.
Чувствах се леко замаяна. Как да се представя за преуспяваща млада дама, след като само палтото му вероятно струваше колкото шестмесечната ми заплата?
— Здравей — каза той. — Радвам се да те видя. Нетърпелива ли си?
И да, и не. Всъщност си беше истинско изпитание. Но поне Тод ми се усмихваше приятелски.
— Искаш ли… мога ли да ти предложа питие? — казах аз, след като си спомних за добрите обноски. Гласът ми внезапно бе изтънял и станал леко писклив. — Имам шампанско — добавих аз с лека нотка на гордост.
— Какво?
— „Бьов Клико“ — постарах се да прозвучи изискано.
— „Гран Дам“? — обърках се.
— Не, „Бьов Клико“ — обясних. — Френско е.
Тод леко се засмя.
— Скъпа, питах дали е „Бьов Гран Дам“. Дали е от добра реколта.
— Ами… не мисля.
— Пия само вино от добра реколта — каза той. — Животът е прекалено кратък, за да пие човек лошо вино.
„Бьов Клико“ лошо ли беше? Засрамих се. Бях похарчила тридесет и пет лири за него.
— Ще го запомня за следващия път.
— Не се притеснявай — усмихна ми се широко Тод. — Имаш ли линийка?
— Моля?
— Кока. Прахче. Боливийска пудра.
— Искаш да кажеш кокаин?
— „Искаш да кажеш кокаин?“ — имитира ме той и аз се изчервих. — Не, така ли?
— Съжалявам — извиних се аз. Явно изобщо не бях изискана. Заля ме огромна вълна на разочарование. Вече не бях в свои води. Сигурно вече нямаше да ме харесва толкова.
— Не се притеснявай — каза той. — Даже мисля, че това е много мило. Ти наистина си една „английска роза“, съвсем невинна и сдържана — тъмните му очи ме огледаха от глава до пети. — Намирам това за много привлекателно. Човек може да си намери палави момичета навсякъде, но тях не може да ги заведе при майка си, нали?
Усмихнах му се с благодарност.
— Не се забърквай с наркотици — поучително продължи той. — Ако наистина не употребяваш нищо.
— Наистина нищо — признах си аз.
— И сам мога да си набавям тази отрова — Тод кимна одобрително, сякаш бях издържала някакво изпитание.
— Къде ще излезем на вечеря?
— Мислех да те заведа в „Ескарго дор“ — отвърна той. — Нов ресторант, категория три звезди, препоръчван от Мишлен7, до Бонд Стрийт. Изключително дискретно място.
— Звучи добре — опитвах се да използвам лаконичните американски фрази на Бъфи. Или Джейд.
— А какво ще облечеш? — попита той. — Сигурно възнамеряваш да се премениш в нещо по-удобно? — намекна ми Тод, като вдигна вежди.
— Аз… мислех да дойда така — тихичко отвърнах аз.
— Така ли? — той примигна. — Но тази рокля… това е дневен тоалет.
Погледнах роклята си. Беше най-хубавият ми тоалет, а очевидно не беше достатъчно добра.
— Много съжалявам — побързах да се извиня. — Просто нямам много дрехи.
— Но защо?
Какъв срам. Бузите ми пламтяха.
— Защото нямам много пари — измърморих.
— О, Луси! — възкликна Тод. — О, Луси, Луси — устните му бавно се разтегнаха в усмивка. — Това не бива да продължава, нали? Не и за приятелка на Тод Мейл. Познаваш ли някой, който разбира от мода? — попита той. — Имам предвид, наистина да разбира.
— О, да — отвърнах, като си мислех за Виктория.
— Добре, обади й се. Иди на пазар утре и използвай това — той извади портфейл от крокодилска кожа от вътрешния джоб на сакото си, измъкна кредитна карта и нареди: — Не се прибирай, докато не си купиш страхотен гардероб. Всичко, от палта — огледа ме ухилен, — до бельо. Не се връщай вкъщи, докато не похарчиш, да кажем, десет хиляди лири.