— Не, не. Ще се пренесе. След като ще се женим и всичко останало, това ще бъде домът ни — стисна рамото ми. — Много съжалявам, приятел, наистина. Но ще трябва да те помоля да се изнесеш.
Веднага щом Оли излезе, си облякох долнището на анцуга и анорака и излязох да тичам. Не можех да измисля какво друго да направя. Избрах си много тежка, размазваща музика. „Слейър“. Нещо наистина много потискащо. Подхождаше на сивото небе, а и съвсем неслучайно — на настроението ми.
Да се изнеса!
Да се изнеса!
Тичах нагоре по хълма към станцията на метрото, опитвайки се да се абстрахирам от всичко с огромни физически усилия. След това щях да продължа да се изкачвам по друг хълм, нагоре към Хампстед. Много тежък маршрут. Който не ти оставя сили да мислиш.
Разбира се, въпреки това си мислех за всичко. Нямаше как, дори и когато Кери Кинг извиваше поредното бясно соло в ухото ми, а дробовете ми сякаш изгаряха и във всеки мускул се бе натрупала млечна киселина.
Защо Виктория? Трябваше да я зареже, а не да се жени за нея. Аз не можех и пет минути да я издържа, а Оли искаше да прекара с нея целия си живот?
Да, добре. Вярно, не бях господар на приятелите си. Трябваше да го запомня. Хората са най-различни, както казват. Просто бях толкова разочарована, защото си мислех, че той е различен. Явно не беше така. Оли искаше да се ожени за момиче, което е изключително женствено и маха с ръка, като използва само връхчетата на пръстите си.
Бррр! Досадната Виктория и предвзетото й махане.
Спрях и се наведох, мъчейки се да си поема въздух, и тогава зърнах отражението си във витрината на едно кафене. О, боже! Цялата бях зачервена и потна, косата ми беше залепнала за главата. Виктория никога нямаше да се докара така, нали?
— Хайде, Вики — бях й предложила преди няколко месеца, когато тъкмо се бе появила на сцената и аз си мислех, че може да иска да се сприятелим. — Имам още един пропуск за часа по кикбокс. Искаш ли да се поизпотим?
— Аз не се потя — отвърна тя с престорена усмивка. — Нали знаеш старата поговорка, Луси: конете се потят, джентълмените се оросяват, а кожата на дамите просто блести.
Сега като се замислех, май именно тогава разбрах, че ще я намразя.
А сега тя щеше „просто да блести“, докато смъква от стените любимите ми плакати и облепва цялата ми стая с тапети на бургундскочервени цветчета от Лора Ашли.
Дигиталният ми часовник показваше девет. Беше време да се връщам и да си взема душ. Днес май не биваше да закъснявам за работа, нали?
Парите ми трябваха.
Втора глава
„РС геймс юнивърс“ не разполагаше с офиси, които да отговарят на името. По-скоро „РС геймс — три стаи и обща тоалетна“. Една от многото причини да не се оплаквам от жълтите стотинки, които получавах — е, освен факта, че много обичах работата, — бе, че очевидно парите не стигаха за никого. Бяхме независимо малко списание, което много разчиташе на феновете си и оцеляваше благодарение на абонатите си и чудодейното благоволение на У. Х. Смит.
На теория това означаваше, че бяхме независимите царе на игрите. Бил Гейтс и „Електроник артс“ не можеха да ни уплашат!
На практика означаваше, че сме наели така наречения „апартамент“ от три стаи в „Оувъл“, Южен Лондон, над забутан бар със стари и отчаяни постоянни клиенти и в съседство с мизерен шивашки цех, където още по-отчаяни жени по цял ден се превиваха над машините си и не приказваха с нас. Боята се лющеше, в тоалетната нямаше прозорец и беше доста тясно.
Собственикът Кен имаше постоянно измъчен вид и си гризеше ноктите по-зле и от мен. Прекалено много му съчувствах, за да го притеснявам с искания за увеличение на заплатата. Все пак човекът не обядваше през ден в „Куаглино“ с Рупърт Мърдок. Непрекъснато висеше на телефона, мъчейки се да намери нови рекламодатели или да накара снабдителите ни да изчакат с плащанията. Беше ми мъчно за него. Вярно, че името му стоеше под заглавието на корицата, но той съвсем не се забавляваше като нас. Нямаше никакво време да пише рецензии за интересни нови игри или забавни прегледи за предстоящите големи премиери.
Но тази сутрин се налагаше да го направя. Да го тормозя за увеличение на заплатата, имам предвид. В крайна сметка бяха минали четири години, а и всички харесваха най-много моите рецензии. Бях си направила сметката, докато пътувах, притисната в консервената кутия, на която приличаше Северната линия на метрото в пиковите часове; не бих могла да живея никъде в Лондон с това, което ми плащаше, дори и ако си делях апартамента с друг!
Горкият Кен. Изпробвах мислено различни начини да го помоля. Но щях да му се отплатя, щях да работя двойно повече. Дори можех да му предложа да му помагам и за рекламите. Или нещо друго.