— Казах ти вече, не искам коя да е — вдигна чашата си с шампанско. — Нямам търпение да видя как ще изглеждаш, след като си купиш малко дрехи.
О, да! Представих си как се обаждам на Виктория за това. По лицето ми бавно се разля широка усмивка.
— Няма да ме познаеш — казах. И изведнъж наистина изпитах нетърпение да се заема със задачата!
Събудих се с усещането, че се е случило нещо прекрасно. И после си спомних какво.
Тод ми беше дал кредитна карта и искаше да си купя дрехи за петнадесет хиляди лири. Наистина искаше да ги похарча.
Освен това искаше да ме ухажва.
Лежах в луксозното си легло и опитвах да си представя Тод до мен. Честно казано, ми беше малко трудно, затова се постарах да мисля за петнайсетте хиляди и къде да отида с тях. Нямах представа. Очевидно трябваше да си купя обувки на „Маноло“ и чантичка „Прада“ или пък по-добре „Шанел“? И къде, за бога, бяха тези магазини?
О, да, щях да питам Виктория. Отлична възможност да опозная по-добре годеницата на Оли. Което очевидно беше единственият ми мотив…
— Виктория!
— Кой се обажда? — сопна се тя.
Очевидно сладкото ми гласче не беше свършило работа.
— Луси.
— Коя Луси?
Стиснах зъби.
— Не се ли сещаш, Вики. Приятелката на Оли.
— Дааа — неохотно призна тя. — Но нямам време за приказки. Чао.
— О, колко жалко! — побързах да кажа аз. — Тод толкова ще се разочарова.
— Тод? — незабавно повтори тя.
— Не се притеснявай, щом нямаш време.
— Но мога да намеря малко — измърка тя. — За теб и за скъпия Тод.
— Трябват ми няколко модни съвета.
— Какви съвети? — гласът й потрепери. — За… сватбена рокля ли?
Ха? Странно, че бе стигнала до подобно заключение. Но навярно в главата й се въртяха само сватби.
— Не ставай глупава, излизали сме само на една среща.
— О! — отчетливо долових облекчение в гласа й.
— Но — добавих, забавлявайки се — обсъждахме и това. И Тод смята, че неговата приятелка трябва да се облича по подобаващ начин…
Също и неговите служителки, но това не го споменах.
— Ами да — обади се Виктория, вече възвърнала доброто си настроение. — Но това не е съвсем постижимо с твоята заплата, нали?
— Точно заради това ми даде петнадесет хиляди лири — подметнах небрежно. — Да ги похарча за дрехи. Реших, че може би ти ще ме посъветваш какво да си купя.
Последва ужасяваща тишина.
— Луси — обади се Виктория и се засмя звънливо, — сигурно полудявам. Стори ми се, че каза, че Тод ти е дал петнадесет хиляди, за да си купиш дрехи!
— Така е — насладих се на потреса й. — Надявам се, че ще са достатъчно, но той каза, че мога да похарча и повече, ако има нужда.
Трябваше да й го призная, съвзе се много бързо.
— Е, това е прекрасно — каза тя. — Разбира се, че ще дойда веднага.
Озърнах се наоколо самодоволно.
— Точно така, още не си видяла новото ми жилище, което Тод ми осигури, нали?
— Не — гласът й потрепери. — Наистина ли е… прекрасно?
— Ела да видиш сама — измърках също като нея и добавих адреса.
— Веднага — и затвори.
Крачех гордо из апартамента.
— Това е кухнята… доста прилична е… а това е една от спалните за гости…
Нямаше нужда да казвам много. С безпогрешно око Виктория се спираше на всеки луксозен детайл. Огледа дискретните вградени лампички, гранитните плотове, каменните плочи на пода. Зяпна при вида на големите телевизори с плосък екран, погали с идеално поддържаните си ръце дългите кадифени завеси.
— Много е хубаво — сдържано отбеляза накрая.
— Това е само апартамент, който се дава под наем — побързах да обясня. — Тод има много по-хубави къщи в Америка.
Виктория въздъхна.
— И излиза с теб!
Намръщих се.
— Исках да кажа, излиза с теб! — насили се да се усмихне широко тя. — Това е прекрасно.
Нямаше нужда да й отговарям, нали? Да си мисли каквото ще. Извадих от чантичката си кредитната карта, която Тод ми беше дал.
— Имаш ли някакви предложения?
— О, хиляди, скъпа — каза тя и внезапно ми отправи най-дружелюбната си усмивка. — Ще бъде толкова забавно. Да си викнем ли такси?
Виктория не беше чак толкова лоша. Сигурно не бях я преценила добре. Определено знаеше как да похарчи малко пари. И беше невероятна с роклите и другите подобни.
Обиколихме целия град. Заведе ме в „Хародс“, в „Селфриджис“, „Ню Бонд Стрийт“ — всъщност навсякъде. Нямах представа, че пазаруването може да е толкова забавно. Накупих си купища дрехи. Не изглеждаха нещо особено на закачалките, но когато ги обличах, очертаваха тялото ми на съвсем подходящите места. Вики наистина беше гений по отношение на стила. И не се наложи да нося нищо с мен. Щяха да ги доставят направо в апартамента.