Някой ги бе задраскал със син маркер. Рецензията ми за „Империя Земя“ падна от папката на земята. Върху нея бе написано „Боклук“ със същия син маркер.
— Не се засягай — каза той. — Не те оценяват като мен.
Но аз се засегнах, и то много!
— Виж, не се отчайвай, Луси — продължи Кен. — Написал съм ти две чудесни препоръки.
— Две ли? — почувствах се напълно вцепенена.
Той ми подаде два плика.
— В тази се казва какъв страхотен рецензент си и как винаги предаваш работата си навреме.
— Добре — разбирах го.
— А тази… — Кен леко се изчерви. — Тази те описва като отлична секретарка, споменава за уменията ти в печатането и компютърните програми, както и за приятния ти и… — леко колебание. — … много женствен характер.
— По дяволите! — избухнах аз. — Аз не съм секретарка, Кен! Никога не съм била такава!
— Да, но реших, че може да се замислиш за това.
— Какво си решил?
— Луси, поразпитах наоколо — искрено заяви той. — Имам контакти. Нали разбираш. Казаха ми, че повечето списания за компютърни игри си имат сътрудници, че даже са им в повече. Използват журналисти на свободна практика и им плащат съвсем символично, а и повечето в момента уволняват хора, а не наемат нови — усмихна ми се измъчено. — Реших, че ще имаш по-голям шанс да си намериш работа като секретарка. Съчинил съм нещо наистина хубаво — Кен кимна към плика, който стисках с палец и показалец, сякаш е нещо заразно. — Написал съм страхотни неща за теб.
— Да. Благодаря — зяпнах го втренчено. — Значи, в основни линии, искаш да кажеш, че оставам без работа.
— Не — поправи ме той, — оставаш без тази работа. Сигурен съм, че ще си намериш нещо. Ще стъпиш на краката си.
Плеснах се с длан по челото.
— О, слава богу! — засмях се облекчено.
— Какво? — попита Кен.
— Шегуваш се, нали? Страхотен майтап при това. Наистина ме хвана, негодник такъв.
— Луси…
— Помислих си, виж го ти егоиста, продал е душата си на врага и ме изритва на улицата — поклатих глава. — И при това тъкмо когато наистина ми е нужно увеличение на заплатата.
— Но това не е…
— Знаеш ли, може и да си един грозен дебелак с чаровните маниери на пиян бабуин1, но си забавен. Не мога да го отрека — продължих аз.
— Не е шега! — извика той.
Угаснах.
— Не е ли?
— Не, не е.
— Но как можеш да ни причиниш това? — за мой ужас сълзите бяха започнали да напират в очите ми и гневно ги избърсах с длан. — Просто ни изхвърляш?
— Женен съм, забрави ли? Имам семейство. Бях вложил сърцето и душата си в това списание цели шест години и мисля, че заслужавам някаква награда — заяви Кен с влудяващо голяма доза логика.
— Ами Тим и Ричард, и Иън? — това бяха колегите ми рецензенти. — И на тях ли им даде препоръки, че са чудесни секретарки!
Кен не беше лош човек и не биваше да приемам ситуацията толкова зле. Но си беше точно така. Бях безкрайно огорчена и кисела като лимон.
— Нямат нужда от тях. Ричард е квалифициран счетоводител. Той и бездруго щеше да напуска. Бащата на Иън притежава много доходна пивоварна в Глазгоу. А Тим има отлична диплома по математика от университета в Бристол, няма да му е трудно да си намери работа — Кен ме изгледа съчувствено. — Исках само да ти помогна с препоръката за секретарка, Луси.
Преглътнах с мъка.
— Знам. Благодаря, Кен — измърморих аз, без да изпитвам голяма благодарност.
— Имам предвид, че все пак нямаш завършено образование, нито диплома.
— Да.
— И всъщност не си квалифицирана за каквато и да е работа.
— Аха…
— Трябва да се запишеш на някакъв курс, да се научиш да печаташ — пишех рецензиите си само с три пръста. — Вече имаш компютърни умения. Една добра секретарка винаги може да си докара прилична заплата.
— Но аз не искам да ставам секретарка. Искам да си изкарвам прехраната, като играя компютърни игри.
— Трябва да помислиш за алтернативни варианти, Луси.
— Мога да се хвана да свиря в някоя рок група — с надежда подметнах аз.
Той ме изгледа продължително.
— На двайсет и четири си. Прекалено стара си, за да си в някоя група. Това е за ученици. А и без заплатата си тук с какво ще се издържаш?
Нямах абсолютно никаква представа.
— Ще се оправя — излъгах бодро. — Радвай се на… — канех се да кажа „на трийсетте си сребърника“, но се спрях. — … парите си — довърших накрая.
— Луси… — Кен се изправи тромаво и тържествено се ръкува с мен. — Това е за добро. Ще видиш.
Когато слязох с препъване по тясното стълбище и се озовах на уличката, където дъждът вече валеше с пълна сила, нямаше как да не си помисля, че доброто в случая явно е скрито много надълбоко.