— Как е могла да причини това на Оли? — обърнах се към Тод.
— Луси, Луси — опита се пак да ме успокои той, сякаш съм неопитно хлапе. — Навярно нещата леко излязоха от контрол…
— Само леко.
По лицето му се изписа раздразнение и досада.
— Виж сега — по-уверено започна той. — Всички тук сме възрастни…
— Да, това е любимата ти дума тази сутрин, нали? — изсъсках аз. — Е, това са ключовете ти. И дрехите ти. Сбогом, негоднико.
Тод ме погледна.
— Негодник ли? — сега вече тонът му бе заплашителен. — Трябва да си припомниш кой ти плаща наема. И заплатата. Дръж се прилично, Луси.
Усетих прилив на енергия.
— Всъщност, Тод, не можеш да ме заплашваш, както си правил с другите момичета. Аз…
— О, така ли — каза той. — Предполагам, че си говорила с тях. Сигурно са ти разказали всичко — небрежно сви рамене, сякаш му е все едно. Изведнъж ми се стори наистина страшен. Не можех да повярвам, че досега не съм го разбирала.
— Знам добре какво предлагам — хладно отсече той. — Наградата е доста голяма. Не мислиш ли, че първо ще проверя какво могат кандидатките за тази чест. Джейд и Бъфи не го разбираха. Предполагам, че знаеш и за Мелиса. Е, тя не знае за теб — изгледа ме страшно. — И искам да си остане така.
Джейд. Бъфи. Стиснах здраво вратата, защото усетих, че ми призлява.
Всичко си пасваше, разбира се. Като в пъзел.
Тоби ми беше казал, че останалите му приятелки много си приличали.
Бъфи бе плакала и ми бе казала, че е влюбена.
Мелиса все влизаше при него на дълги „работни срещи“.
Вторачих се в Тод. Сега го виждах в съвсем нова светлина. И в мен бушуваше гняв, който нямаше нищо общо с мечтите ми за брак и истински партньор. Сама не можех да повярвам, но всъщност бях бясна заради Бъфи.
А сега, като размислех, разбирах, че Бъфи се страхува. От Тод. Това бе причината още да е тук.
— Какво ще се случи оттук нататък, зависи от теб — заяви Тод със същото влудяващо спокойствие. — Дръж се като възрастен човек — предизвикваше ме той с поглед — и може би ще уредим всичко мирно и тихо.
Протегна ръка и пооправи възглавниците, за да се намести по-добре. Настани се удобно.
— Радвам се, че видя това — вдигна рамене Тод. — Това е животът ми. Ако искаш да бъдеш част от него, Луси, трябва да го разбереш. Изиграй ролята си правилно и все още има шанс за теб. Притежаваш много от качествата, които са ми нужни.
И изведнъж разбрах точно какво трябваше да направя.
— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че е така. Няма смисъл, ако не те познавам истински, нали, Тод? Трябва да знам какъв е животът ти. Нуждите ти. Както сам каза, ти предлагаш много.
— Добро момиче — усмихна се самодоволно той. — Видя ли? Бива си те, Луси. Знаех си, че можеш да бъдеш разумна — Тод погледна за миг дрехите от химическото чистене на пода заедно с ключовете. — Защо не оставиш тези неща? Така ще има какво да облечеш, ако се наложи да се срещнем тук някой път — каза той и добави със садистична нотка: — Ще накарам Виктория да ги окачи в гардероба.
Виктория, да.
— Какво мислиш за нея? — попита той, прочел мислите ми. — За това, че съм бил с нея?
Само повдигнах рамене, сякаш съм калена като стомана.
— Е, не се страхувам от конкуренцията. Тя няма нужното възпитание. Можеш да я пробваш, Тод, знам, че после ще се върнеш при мен.
Той се засмя.
— Браво, добро момиче. Имаме много общо помежду си. Знаех си, че онова поведение на наивна провинциалистка е само преструвка.
Наведох се, вдигнах дрехите и ги сложих на стола, като тайничко прибрах ключовете. Пъхнах ги в джоба си.
— Ще се видим в офиса — казах аз. — И няма нужда да споменаваме за случката пред никого. Всичко може да продължи както досега.
Вратата на банята се отвори и оттам излезе Виктория, загърната в халата, с вдигната нагоре коса и идеален грим. Освен това явно се бе посъвзела.
— Е — обади се лениво тя, — ситуацията определено е малко неловка.
— Не съвсем — отвърнах аз. — Двамата с Тод напълно се разбираме.
Виктория присви очи.
— Имах предвид за мен и Оли, разбира се. Виж, такива неща се случват. Хората правят грешки…
Исках само да се измъкна по-бързо. Трябваше да остана сама. Имах нужда от кафе и размисъл.
— Луси… — в гласа й се бе промъкнала умолителна нотка. — Моля те не прави нищо, преди да имаме възможност да поговорим. Не му казвай. Поне ми дай възможност да ти обясня както трябва.
— Ами…
— Става дума за човешки живот! — драматично заяви тя. — Половин час няма да е от огромно значение, нали?