— Добре — неохотно се съгласих аз. — Обади ми се, като си тръгнеш оттук.
Не исках да разговаряме в присъствието на Тод. Излязох от къщата и взех метрото до гара „Виктория“. Много уместно, нали? Голямата гара е идеалното място да останеш сам. Никой нямаше да ми обръща внимание, а и всички малки кафенета работеха. Намерих местенце, където продаваха вкусни сандвичи, и си поръчах огромно кафе и сандвич с датско сирене. Идеално. Можех да поседя самичка на малката желязна масичка и просто да помисля.
Много скоро бях измислила какво трябва да направя. Не бях сигурна единствено за Оли. Разбира се, трябваше да му кажа. И то скоро. Но нямах никакво желание. Защото Оли обичаше Виктория. Само Господ знаеше защо, но беше така. Не исках да му нанасям втори тежък удар под кръста. Първо, баща му в Шотландия. А сега и тя. Щеше да се почувства напълно изоставен. Но трябваше да го направя, макар че щях да се чувствам като един от онези лекари през Кримската война, когато е трябвало да отрежат гангренясалия крак на някой нещастник.
Но първо имах да свърша други неща. Приключих с вкусната закуска и взех такси до „Найтсбридж“. Все още имаше достатъчно пари в сметката ми за всекидневни разходи, а исках Тод да си плати за онова, което щеше да го сполети. Както финансово, така и иначе.
Позвъних на вратата и изчаках, докато Тоби се появи на прага. Изглеждаше направо смаян, че ме вижда.
— Госпожице Луси, върнахте се — отбеляза той. — Не разбирам…
— Не се тревожи, само временно — уверих го аз. — Малка промяна в плана.
Преоблякох се в един от работните си тоалети; специално подбрах такъв, който Тод много харесваше — тясна черна пола на „Версаче“, която подчертаваше малкото ми дупе. Е, какво пък, вече бях изяла солиден сандвич, за да поправя това. Веднага щом можех, щях да си купя маратонки и отново да започна да тичам. Но тази сутрин нямаше време.
Изчаках, гледайки новините от сутрешния блок по телевизията. Виктория вече ми беше оставила четири съобщения и точно както и подозирах, скоро пак ми звънна. Пресегнах се към телефона.
— Луси — промълви тя, останала без дъх. — Слава богу, че си у дома.
— Виктория — хладно отвърнах аз.
Каква кучка! Всъщност би трябвало Тод да се ожени за нея. Двамата щяха много да си подхождат.
— Мога ли да намина да се видим? — помоли тя. — Ще е много по-добре да поговорим лице в лице.
— Трябва да отивам в офиса — това си беше вярно.
— На ъгъла съм — чувах шума от уличното движение. — Тъкмо завивам пред „Хародс“. Моля те, скъпа.
— Вероятно мога да ти отделя десет минути — казах аз и затворих.
Виктория пристигна след две; отворих вратата и тя се опита да ме задуши в сълзливата си прегръдка.
Отблъснах я.
— Стига, Виктория — отрязах я аз. — С теб не сме приятелки. И никога не сме били наистина. Грешката е моя.
— Но, Луси… — проплака тя.
— Виж, ако само ще стоиш така и ще ме залъгваш с някакви измислици, най-добре да приключваме. Онова, което правите двамата с Тод, си е твоя работа. Но Оли е мой приятел и аз няма да го оставя да иде пред олтара с жена, която не може да му бъде вярна. Той заслужава повече — изведнъж открих, че съм се развълнувала силно. — Много повече.
По лицето на Виктория се изписа странно изражение — от очите й бликнаха нови сълзи, после сякаш се разколеба, очите й някак си пресъхнаха и се вкоравиха. Охо! По лицето й все едно видях двама различни човека в рамките на десет секунди. Направо си беше изгубила времето в модния бизнес, призванието й е било да стане актриса. Останах впечатлена.
— Мога ли да седна? — попита тя, делово и без повече сълзливи изпълнения.
Кимнах и също седнах на дивана.
— Виж, права си — каза Виктория. — Най-напред трябва да си изясним това. Никога не сме били приятелки. Изобщо не съм те харесвала.
Кимнах.
— Но Оли те харесва, затова си мислех, че трябва да се опитаме да се разбираме. А когато Тод започна да излиза с теб, ти стана по-различна. Изглеждаше готова да се промениш, да станеш по-женствена.
— Знаеш ли — възразих аз, — не мисля, че това е женствено.
— Кое? — попита тя.
— Това — махнах към розовата й рокля на цветя и лъскавите обувки на висок ток. — Всичко, което ме караше да правя. Високите токчета, чорапогащниците и маникюрът, надменното отношение към продавачките в магазина и настояването всичко да бъде по последна мода.
— О, да — подигравателно отвърна Виктория. — Забравих. Женствено е да играеш на компютърни игри и да гледаш ръгби мачове.
— Не — казах аз и докато говорех, осъзнах, че наистина вярвам в това. — Много е забавно да оправиш косата си при фризьор. Да носиш хубави дрехи и дори нямам нищо против понякога да ходя на маникюр.