— Не поемаш ли голям риск? — засегнах се аз. — Да ми говориш по този начин, след като спокойно мога просто да вдигна телефона?
— Не съвсем — отвърна Виктория. — Ако сте чак толкова близки и наистина вярваш в онези глупости за голямото приятелство, няма да му кажеш. А ако го направиш, значи нищо не е можело да те спре. И в двата случая вече не ми се налага да се преструвам, че те харесвам — тя отметна косата си и изхвърча от апартамента.
Така. Не бях сигурна точно какво съм очаквала. Но определено не и това. Налагаше се да помисля. Но нямах време, вече нямах никакво време. Трябваше да стигна в офиса преди Тод — преди всички. Беше жизненоважно.
Тринадесета глава
Прекалено късно. Джеймс вече бе там, когато пристигнах. По дяволите! Но не биваше да допусна това да ме спре.
— Направи ми кафе, ако обичаш, Луси — нареди ми той по обичайния си заядлив начин. — А после искам да се заемеш с досиетата.
— Няма проблем — усмихнах се.
Негодник! Сега трябваше да се занимавам и с папките само за да изглежда всичко нормално. За да се получи ефектът, нещата трябваше да са както обикновено. Напълно. Иначе Тод щеше да заподозре.
Направих кафето на Джеймс точно както го харесваше. Щеше ми се да имам от онези специални захарчета на клечки. Или каквото и да е, за да му угодя.
— Времето е чудесно! — бодро казах аз.
— Днес изглеждаш особено весела — отбеляза той начумерено. — Има ли някаква по-специална причина?
Тогава разбрах. Той знаеше. Знаеше за мен и Тод. Нищо чудно, че се държеше толкова гадно с мен! Вероятно вършеше всичко сам. Единствено той не излизаше с шефа!
— Да, има — отговорих. — Джеймс, можеш ли да пазиш тайна?
— Надявам се, че не се каниш да ме отегчаваш с някакво сълзливо откровение — безизразно заяви той.
— Не точно — усмихнах му се аз. — Ще скъсам с гаджето си.
— Така ли? — очите му направо щяха да изскочат.
— О, да. Виж, излизах с един много богат мъж. И красив при това. Проблемът е, че е голям глупак. Затова ще го зарежа.
Джеймс се опита да преглътне новината.
— Има ли вероятност да е някой, когото познавам? — попита той.
— Може би — казах само. — Но трябва да пазя тайна. За да не загубя работата си.
— За да не загубиш… работата си — бавно повтори той.
— Да. Разбираш ли, той заплашва приятелките си — обясних аз. — Не само мен. Мисля, че е имало и други. И тях е заплашвал. Наистина не е много добър човек.
— Защо ми казваш всичко това? — попита Джеймс.
— За да те накарам да погледнеш малко по-различно на нещата — отвърнах аз. — Понякога момичетата просто нямат избор. Или поне така си мислят.
— Разбирам — каза Джеймс. И аз му повярвах, че най-накрая е разбрал.
Реших все пак да го пробвам.
— Когато дойде Бъфи, дали двете можем да пийнем кафе за малко? — попитах го. — Имаме да обсъдим нещо.
Той ми се усмихна.
— Можете да се забавите колкото си искате.
Супер. Нещата можеха да се окажат дори по-лесни, отколкото си бях представяла.
Бъфи се появи след няколко минутки, безукорно облечена както винаги — бледобежова жилетка, копринена риза с цвят шампанско, колие от чисто злато и чанта от крокодилска кожа. Донякъде я разбирах. Когато сърцето ти е разбито, поне ти се иска да изглеждаш добре.
Следващия път, когато се срещам с Оли например, и аз щях да изглеждам добре.
— Здрасти — приближих се аз до нея. — Имаш ли време за едно кафе?
— Разбира се — каза тя, — една чашка няма да ми навреди.
— Не тук. Наблизо има „Старбъкс“.
Бъфи кимна леко към Джеймс.
— Не можем да се измъкнем, той ще ни забележи.
— Едва осем без четвърт е — опитах се да я убедя аз. — Джеймс каза, че може. Няма да се забавим. Ще се върнем след десет минути.
Което си беше истина. Не е нужно много време, за да се промени животът ти напълно. Цялата онази сцена с Тод сутринта сигурно бе траяла по-малко от пет минути.
— Наистина не бива — разколеба се тя.
— Моля те, Бъфи. Много е важно.