— Добре, добре. Само за пет минутки — погледна ме подозрително. — Много си загадъчна.
— Хайде — побутнах я към вратата. — Ще си вземем безкофеиново кафе и ще ти разкрия всичко.
В „Старбъкс“ беше доста оживено, но по някакво чудо имаше една свободна маса. Седнахме на яркоцветните столчета и аз се зачудих как да й съобщя всичко.
Може би имаше някакъв тактичен начин. Вероятно ако само можех да…
— Е — леко нетърпеливо започна тя, — за какво става дума?
Поех си дълбоко въздух.
— За Тод — казах.
Бъфи пребледня. Права бях.
— Тод е, нали? Мъжът, в когото си влюбена.
Тя кимна нещастно.
— Как позна?
— О… ще стигна скоро и до това.
— Той е влюбен в Мелиса — измъчено продължи тя. — Знам го. Затова тя все ходи на онези „делови срещи“. Той я води навсякъде.
— А Джейд?
— Имал е връзка с нея, но мисля, че е приключила. Поне той ми каза, че всичко е свършило. Не си говоря много с нея — Бъфи мрачно отпи от кафето си. — Макар че тайничко съм се питала дали именно там не ходи нощем.
— Какво? — възкликнах аз.
— О, да — кисело потвърди тя. — Не е с мен поне пет вечери в седмицата. Чудех се дали пак не се среща с Джейд, освен с Мелиса. Това е напълно в стила му — завърши тя.
Поех си дълбоко въздух.
— Виж, Бъфи, ще те заболи…
— Наистина е влюбен в Мелиса — с болка в гласа възкликна тя. — Мелиса ти е казала!
— Не. Не мисля, че е влюбен в някого, освен в себе си — преглътнах тежко. — Знаеш ли, нямах никаква представа, че се срещаш с него — че той изобщо излиза с някого. Но Тод излизаше и с мен. И аз си мислех, че съм единственото му гадже.
Бъфи ме зяпна. После опита да стане от стола си, сякаш се кани да изхвърчи навън. Но коленете й се разтрепериха, тя се срина отново на мястото си и заплака.
— Бъфи — уплаших се аз, — не плачи. Моля те. Не го заслужава, той е негодник. Не знаех, иначе никога нямаше да изляза с него. Моля те, повярвай ми.
Тя подсмръкна силно и си издуха носа.
— Вярвам ти — каза. — Просто… чувствам се толкова глупаво.
— Но ти наистина си го обичала — продължих аз, защото виждах, че сърцето й е разбито. — Обичала си го. Макар да си знаела, че ти изневерява?
— Ти не разбираш — промълви тя накрая. — Никога не би разбрала.
Облегнах се назад в червения си стол.
— Пробвай.
Бъфи въздъхна.
— Невинаги съм била такава — започна тя, като махна към красивия си тоалет и скъпия часовник. — Исках да бъда. Четях списание „Таун енд кънтри“ в градската библиотека, разглеждах „Вог“ и всичко останало. Но бях просто Бетси-Ан Мос, едно обикновено момиче от съвсем обикновено градче в Средния запад. Обличах се с каквото имах и носех най-евтините дрехи, а най-доброто, на което родителите ми се надяваха за мен, бе да си намеря работа като касиерка в банката или нещо подобно — тя се усмихна тъжно. — Знаеш ли, по-скоро бих си прерязала вените.
— Сигурно.
— Както и да е — въздъхна Бъфи. — Баща ми имаше сестра в Ню Йорк, леля ми Лу. На двайсетия си рожден ден получих разрешение да ида при нея през лятото и, разбира се, си намерих работа в Манхатън, така че повече не се върнах, освен на гости за кратко.
— Хубава ли беше работата? — попитах насърчително.
— Ужасна — отвърна тя. — Печатах чужди материали в едно издателство. Заплатата ми стигаше колкото за наема и за едно кафе сутрин от магазина. А работех до късно. Но все пак бях в Манхатън, нали? Беше вълнуващо. Всеки ден си мислех, че може да ми излезе късметът, да ме забележи някой — отново отпи от кафето си. — Само че не стана така и един ден се събудих и вече бях на двайсет и пет, бедна и изтощена. Помислих си, че може би работата на касиерка е много добра, поне има осигуровки, а и със заплатата си в Канзас бих могла да си взема къща с двор, вместо да се тъпча в някакво мръсно студио със собствена колония от хлебарки.
Потреперих.
— И тогава, един ден, той влезе в издателството. Имаше среща с някой от редакторите, искаше да напишат голям материал за него. Аз им поднесох кафе. Той ме покани на среща — Бъфи сви рамене, опитвайки се да си придаде небрежен вид. — Можеш да се досетиш за останалото.
Кимнах.
— Той беше всичко, за което бях мечтала — каза тя. — Заведе ме в къщата си в Хемптънс. Купи ми дрехи. Вече не се налагаше да търся най-евтините универсални магазини, а можех да пазарувам в „Сакс“, имах сметки по цялото Пето Авеню. Обеща да ми покаже света. А когато основа компанията си в Англия, ми купи самолетен билет за първа класа. Първа класа! За мен! — Бъфи отново си издуха носа. — Наистина го обичах — тъжно каза тя. — Исках да бъда идеална за него. Затова се нарекох Бъфи. Тод Мейл не можеше да излиза с някоя си Бетси-Ан от Уичита, Канзас. Мислех, че съм се справила добре — тя огледа прекрасния си тоалет. — Предполагам, че не е било чак толкова добре. Никога не е имал намерение наистина да се ожени за мен. Просто се е забавлявал.