Джек Лондон
Родената в нощта
Беше в стария клуб „Алта Иньо“ — топла вечер за Сан Франциско — и през отворените прозорци приглушено и отдалече долиташе уличната глъч. Разговорът се беше извъртял от Закона против незаконното забогатяване и най-новите признаци, че в града ще излезе наяве всичко — до най-грозното користолюбие и поквара, човешка злоба и подлост, — когато се спомена името на О’Брайън. — О’Брайън, многообещаващ млад боксьор, който бил убит на ринга предишната вечер. Изведнъж атмосферата като че ли се разведри. О’Брайън беше чист младеж, идеалист. Нито пиеше, нито пушеше, нито приказваше мръсотии, а в тялото приличаше на прекрасен млад бог. Носил молитвеника си дори и на ринга. Намерили го в джоба на сакото му в съблекалнята. .. след като бил убит.
Той бил самата Младост, чиста и здрава, неопетнена — нещо, за което мъжете говорят с гордост и възхищение… след като са я загубили и навлезли в средната възраст. И ние с такова увлечение се занимавахме с нея, че ни споходи Романтиката и за един час ни отведе далече от човешкия град и ръмжащия му громол. Донякъде Бардуел беше този, който подхвана темата с цитат от Торо, обаче Трефетън, плешив и с двойна брадичка, се възползува от цитата и за цял час след това се превърна във въплъщение на Романтиката. Отначало може да сме се чудили колко ли чаши уиски е изпил след вечеря, но много скоро всичко това бе забравено.
— Това стана в 1898 година, тогава бях на тридесет и пет — започна той. — Да, зная, че пресмятате годините. Вие сте прави. Сега съм на четиридесет и седем; изглеждам десет години по-стар, а лекарите казват… да ги вземат дяволите лекарите!
Той вдигна високата чаша до устните и я изпи бавно, за да уталожи раздразнението си.
— Но аз бях млад… едно време. Бях млад преди дванадесет години и имах коса на главата си, а, коремът ми беше стегнат като на бегач и най-дългият ден не ми се виждаше достатъчно дълъг. Бях здравеняк тогава, в деветдесет и осма. Ти ме помниш, Милнър. Ти ме познаваше тогава. Не бях ли мъж и половина?
Милнър кимна и потвърди. И той като Трефетън беше минен инженер и беше натрупал състояние в Клондайк.
— Беше, и още какъв, приятелю — каза Милнър. — Никога няма да забравя как се оправи с ония секачи в кръчмата нея вечер, когато онова журналистче предизвика сбиването. Славни беше по това време някъде във вътрешността — добави той за нас, — а неговият управител искаше да подхване кавга с Трефетън.
— Да, вижте ме сега! — ядно ни подвикна Трефетън. — Ето какво направи от мене Голдстид: само бог знае колко милиони, но в душата ми не останало нищо… нито в жилите ми. Няма я горещата червена кръв. Аз съм медуза, огромна гадна маса друсаща се протоплазма, един, един. ..
Но думите не му достигнаха и той потърси утеха във високата чаша.
— Жените ме заглеждаха… тогава; и се обръщаха след мен още веднъж. Чудно, че не съм се оженил. Но момичето… Точно това започнах да ви разказвам. Срещнах го на хиляда мили откъдето и да сметнете и още по-далече. И тя ми цитира същите думи на Торо, които преди малко изрече Бардуел: за боговете, родени в деня и в нощта.
Това стана, след като бях запазил своя периметър на Голдстид, без да зная още каква съкровищница ще се окаже тая рекичка — тогава бях тръгнал на изток, през Скалистите планини, а оттам към Голямото робско езеро. Там горе, на Север, Скалистите планини са нещо повече от хребет. Те са граница, преградна линия, стена, недостъпна и непревземаема. През тях няма връзка, макар понякога още от най-стари времена ловци да са минавали отвъд, но повечето са загивали по пътя, преди да стигнат до долу. И точно затова се бях заел с. тази задача. Това беше преход, с който можеше да се гордее всеки мъж. Аз и сега се гордея с него повече, отколкото с всичко друго, което съм направил някога. Това е непозната страна. Големи части от нея никога не са били изследвани. Има обширни долини, където никога не е стъпвал кракът на белия човек, и индиански племена, първобитни както преди десет хиляди години… почти, защото все пак са влизали в допир с белите. Отделни групи са прекосявали понякога планините, за да търгуват, но нищо повече. Дори Дружеството на Хъдзъновия залив не е сполучило да ги намери и опитоми. А сега за момичето. Вървях нагоре покрай един поток — в Калифорния щяхте да го наречете река, — неотбелязан на карта и без име. Долината беше прекрасна, ту заградена от високи скалисти стени, ту пак се отваряше в прекрасни широки и дълги поляни с трева до рамената в низините, в ливади, осеяни с цветя, и малки горички от смърчове — непокътнати и величествени. Кучетата носеха товара на гръб и бяха с подбити крака и капнали, а пък аз търсех някой стан на индианци, от които да се снабдя с шейни и водачи, та да продължа с първия сняг. Беше късна есен, но свежестта на цветята ме изненадваше. Уж бях в предполярна Америка и високо сред чукарите на Скалистите планини, а пък цялото това ширине беше покрито с цветя. Някой ден там ще се настанят бели заселници и ще сеят жито в цялата долина.