И тогава забелязах пушек и чух лай на кучета, индиански кучета, и стигнах до стана. Трябва да имаше към петстотин души, при това истински индианци, а по стойките за сушене на месо можах да разбера, че есенният лов е бил богат. И тогава я срещнах нея — Люси. Така се казваше. Езикът на жестовете — това беше единственият начин да се разбираме, докато ме заведоха при голям заслон — полупалатка, нали знаете, отворена откъм страната, където гори огънят. Беше целият от лосови кожи, този заслон — лосови кожи, опушени и обработени на ръка, златистокафяви. Под навеса всичко беше спретнато и подредено, както никога не е в индиански стан. Постелята беше сложена върху свежи смърчови вейки. Бяха натрупани много дивечови кожи, а най-отгоре имаше наметало от лебедови кожи, бели лебедови кожи, — никога не съм виждал подобно на това наметало. Там с ПОДБИТИ крака седеше Люси. Кожата й беше с цвят на орех. Нарекох я момиче. Но не беше момиче. Беше жена, жена с орехово-кафява кожа, амазонка, пълнокръвна, пълногръда жена, царствено зряла. А очите й бяха сини.
Това е, което ми взе ума — нейните очи — сини, не порцеланово-сини, а наситено сини, като морето и небето, слети в едно, и много ярки. Нещо повече:
в тях искреше смях, топъл смях, слънчево-топъл и човечен и… дали да го нарека женствен. Те бяха такива. Бяха очи на жена, очи на истинска жена. Знаете какво значи това. Мога ли да кажа нещо повече? И още, в тези сини очи имаше същевременно неудържим трепет, тъжен копнеж и безграничен покой, нещо като всемъдро и философско спокойствие.
Трефетън рязко се прекъсна.
— Вие, приятелчета, мислите, че съм се насвяткал. Не съм. Това е само петата ми чаша след вечеря. Трезвен съм. Седнал съм тук със скъпата си младост. Не е „старият“ Трефетън, който ви говори, а е моята младост и моята младост е тази, която твърди, че това са били най-прекрасните очи, които някога съм виждал — толкова спокойни и толкова тревожни;
толкова мъдри и толкова любознателни; толкова стари и толкова млади; толкова сити и въпреки това стаили толкова тъжен копнеж. Момчета, не мога да ви ги опиша. След като ви разкажа за нея, ще го разберете по-добре сами.
Тя не се изправи. Но ми протегна ръка.
— Страннико — каза, — много се радвам да те видя.
Не зная как бихте го приели вие — този твърд говор от крайните западни области. Можете да си представите какво съм почувствувал. Това беше жена, бяла жена, но този говор! Изумителното беше, че е бяла жена, там, отвъд края на света… но този изговор. Казвам ви, че от него ме болеше. Той режеше слуха като фалшива нота. И въпреки това тази жена беше поет. Ще видите.
Тя каза на индианците да си вървят. И, бога ми, те си отидоха. Изслушаха заповедите й и сляпо й се подчиниха. Тя беше върховен вожд. Тя нареди на мъжете да ми направят подслон и да се погрижат за кучетата ми. И те го направиха като нищо. И не си позволиха да отмъкнат дори и връзка за мокасин от
снаряжението ми. Тя беше истинска — Тази на която трябва да се подчиняваш и трябва да ви призная, че бях направо потресен, че усещах тръпки да пробягват по целия ми гръбнак — да срещна бяла жена там, начело на племе диваци, хиляда мили отвъд Ничията земя.
— Страннико — каза тя, — смятам, че си първият бял, чийто крак е стъпил в тази долина. Седни да си поприказваме, а после ще похапнем. Накъде си се
запътил?
И пак този изговор! Но отсега до края на разказа ми искам да забравите за него. Уверявам ви, че аз го забравих, както седях там на крайчеца на това лебедово наметало и слушах и гледах най-възхитителната жена, оживяла някога изпод перото на Торо или на кой да е друг писател.
Останах там една седмица. По нейна покана. Тя обеща да ме снабди с кучета и шейни и с индианци, които щели да ме преведат през най-добрия проход в Скалистите планини на петстотин мили наоколо. Нейният заслон беше настрана от другите, на висок бряг край реката, и една-две индиански девойки й готвеха и вършеха всичко необходимо. И ние приказвахме и приказвахме, докато заваля първият сняг и продължи да вали и да подготвя пътя за шейните ми. Ето и нейната история.
Била родом от границата, дете на бедни заселници, а вие знаете какво значи това: работа, работа, вечна работа, премного работа и без край.
— Аз никога не виждах красотата на света — разказваше тя. — Нямах време. Знаех, че е съвсем близо, навред около хижата ни, където и да погледнех, но винаги имаше хляб за месене, имаше чистене и пране и работа, която никога не свършваше. Понякога направо умирах от желание само да поизляза да я видя, особено напролет, когато птичките съвсем ме подлудяваха с песните си. Искаше ми се да тичам през високата трева на пасбището, да си намокря краката в росата и да се покатеря през оградата, и да продължа нататък и нататък, чак през билото, за да мога да видя всичко наоколо. О, за какво ли не копнеех: да се изкачвам по дъното на проломи, да брода от вир до вир, да се сприятеля с видрите и пъстрите пъстърви; да надзъртам тайничко и да наблюдавам катеричките и зайците и малките пухкави животинчета, да видя какво правят и да науча тайните на техния живот. Струваше ми се, че ако имах време, бих могла да се промъкна между цветята и ако мирувам и пазя тишина, да доловя как си шепнат и си разказват какви ли не умни неща, каквито обикновените хора никога не знаят.