боб? Мислиш, че мога да чакам тук цял ден?“ Романтика! … Май че най-близкият ми досег с нея е бил, когато пиян арменец готвач се развилня и се опита да ми пререже гърлото с нож за белене на картофи и аз си изгорих ръката на печката, преди да го халосам с бъркалката за пюре. Исках спокоен живот и хубави неща, и романтика, и всичко такова, но просто като че ли нямах никакъв късмет и съм била родена единствено и специално за да готвя и мия чинии. Имаше разюздани хора в Джуно в ония дни, но аз гледах другите жени и техният начин на живот не ме привличаше. Да ти кажа, аз исках да бъда чиста. Не зная защо; мисля, че просто така ми се искаше; и ми се струваше, че и като мия чинии, ще си умра също така, както умираха те."
Трефетън прекъсна разказа си за миг, за да проследи нишката на мислите си.
— Ето, това е жената, която срещнах там, в Арктика, която държеше във властта си племе диви индианци и няколко хиляди квадратни мили ловни площи. И всичко това се е случило много просто, макар всъщност е могло да се случи и така, че тя да прекара живота сй и да умре сред тенджери и тигани. Но „Чу се шепот, мерна се видението.“ Не й беше нужно нищо повече и тя постигна желанието си. „— Един ден се пробудих — каза тя. — Ей тъй случайно се натъквах на това в едно парче от вестник. Запомнила съм го дума по дума и мога да ти го повторя. И тя ми цитира «Викът човешки» от Торо:
Младите борчета, които всяка година поникват в царевичната нива, са радостно явление. Ние говорим за цивилизоването на индианеца, но това не е едно и също с издигането му. Покрай бдителната независимост и отчужденост на живота в сумрачните гори той запазва връзката с древните си богове и от време на време има случай за рядко и своеобразно общуване с природата. Той има мигове на близост със звездите, която е чужда за нашите кръчми. Непрестанното просветление на неговия дух, смътно само защото е отдалечено, е подобно на слабата, но достатъчна светлина на звездите в сравнение със заслепяващия, ала оскъден и краткотраен блясък на свещите. Жителите от Островите на дружбата са имали богове, родени в деня, но те не са се смятали за равни по древност с боговете, родени в нощта.
Тя направи точно това: повтори ми го дума по дума и аз забравих изговора й, защото той звучеше д тържествено — верую на една религия, езическа, ако о щете, но облечена с всичките въжделения на самата нея.
— А останалото беше откъснато — добави тя с голямо униние в гласа. — Беше само парченце от вестник. Но този Торо е бил умен човек. Иска ми се да зная повече за него. — Тя замълча за миг и кълна се, че лицето й бе неизразимо непорочно, когато добави: — Аз щях да бъда добра жена за него.“
А след малко продължи: „Веднага щом го прочетох, разбрах какво ми е. Аз съм родена в нощта. Аз, която цял живот съм живяла с родените в деня, съм родена в нощта. Ето защо никога не ме е задоволявало готвенето и миенето на чинии; ето защо съм копняла да тичам гола на лунна светлина. И разбрах, че тая мръсна малка буламачница в Джуно не е за мен. И в същия миг си казах: «Махам се оттук!» Събрах малкото си дрипи и тръгнах. Джейк ме видя и се опита да ме спре.
— Какво правиш? — пита той.
— Развеждам се с теб — казвам. — Отивам в гората, където ми е мястото.
— Дума да не става! — казва той и посяга да ме спре. — То от готвенето ти се е замаяла главата. Я чуй какво ще ти кажа, преди да си направила нещо прибързано.
Но аз насочвам срещу него револвер, малък колт, и му казвам: «Ей това ще ти отговори вместо мен.» И си отидох.“
Трефетън допи чашата си и поръча още една.
— Момчета, знаете ли какво направило това момиче? Била е на двайсет и две. Била прекарала живота си над тигана и не е знаела за света повече, отколкото аз зная за четвъртото измерение или за петото. Всички пътища я водели към мечтаното. Не, не тръгнала към танцувалните салони. В тая част на Аляска е за предпочитане да пътуваш по вода. Тя отишла на брега. Едно индианско кану тръгвало за Дайи, нали ги знаете тия, издълбани от дърво, тесни, дълбоки и дълги шейсет фута. Дала им няколко долара и се качила.
— Романтика ли? — каза ми тя. — Това беше романтика от първата крачка. В лодката имаше всичко
на всичко три семейства и беше тясно — човек не можеше да се обърне: навсякъде се въргаляха кучета и индианчета и всички въртяха гребла. А навред наоколо — високи величествени планини и разпокъсани върволици от облаци, и слънце. И каква тишина! Велика, чудна тишина! А на едно място — пушек от ловджийски стан, кой знае къде в далечината, се издигаше между дърветата. Беше като пикник, чудесен пикник и аз виждах мечтите ми да се сбъдват и чаках всеки миг да се случи нещо. И то се случи.