И този първи стан на острова! И момчетата ловяха с копие риба в устието на едно поточе; ами големия елен, който един от младежите уби тъкмо зад завоя. И навред имаше цветя, а малко по-нататък на брега тревата беше гъста, буйна и висока до раменете. И няколко момичета дойдоха с мен през тревата и ние се качихме по склона оттатък и брахме ягоди и корени, които накиселяваха и бяха вкусни. А в малинака се натъкнахме на една мечка, която вечеряше, и тя рече „Уф!“ и избяга, уплашена не по-малко от нас. А после станът и пушекът от огъня, н миризмата на печеното прясно еленско месо. Беше прекрасно! Най-после бях с родените в нощта и чувствувах, че съм там, където ми е мястото. И както ми се стори, за първи път в живота тази вечер легнах да спя щастлива и надзъртах изпод ъгълчето на платнището към звездите, откроили се край голямо рамо на планината, и се вслушвах в нощните шумове, и си казах, че така ще бъде и на другия ден н винаги занапред, защото нямаше да се върна. И не се върнах вече.
Романтика ли! Сблъсках се с нея на другия ден. Трябваше да прекосим голям океански залив, най-малко дванайсет или петнайсет мили, и излезе буря, когато бяхме по средата. Тази нощ се намерих на брега с едно куче и бях единствената останала жива."
— Представете си го — прекъсна разказа си Трефетън. — Кануто претърпяло крушение и потънало, всички, освен нея, се разбили в скалите и загинали. Тя стигнала брега; хванала се за опашката на едно куче, като избягнала скалите, и била отнесена на мъничка пясъчна ивица, единствена на мили наоколо.
„— За мой късмет това беше материкът — разказа ми тя. — И аз се запътих навътре в сушата през горите и планините, направо нанякъде. Като че ли
търсех нещо и знаех, че ще го намеря. Не ме беше страх. Аз бях родена в нощта и великата гора не можеше да ме погуби. А на втория ден намерих търсеното. Излязох на малка полянка с порутена хижа. Никой не бе идвал там от години и години. Покривът беше рухнал. По наровете лежаха изгнили одеяла, на печката имаше тенджери и тигани. Но най-интересното не беше това. Не можеш да отгатнеш какво намерих вън, край дърветата. Скелети на осем коня, всеки вързан за едно дърво. Предполагам, че бяха умрели от глад, и от тях бяха останали само пръснати тук и там купчинки кости. И всеки кон беше носил товар на гърба си. Товарът лежеше между костите: чували от боядисано платно, а в тях торби от лосова кожа, вътре в кожените торби… какво, мислиш, имаше в тях?“
Тя замълча, посегна към края на постелката между смърчовите вейки и издърпа отдолу една кожена торба. Развърза отвора и изсипа в ръката ми такава великолепна струя злато, каквато никога не бях виждал — едър златен пясък, пясък от златна жила, но най-много бяха самородните късове, и беше толкова свежо и ръбато, че почти не се забелязваха следи от промиване с вода.
„— Ти казваш, че си минен инженер — пак заговори тя — и познаваш тези места. Можеш ли да назовеш златоносен поток, златото от който да има този цвят?“
Не можех. В него нямаше и следа от сребро. Беше почти чисто, нямаше никакъв примес и аз й го казах.
„— Няма я! — рече тя. — Аз го продавам по деветнайсет долара унцията. За златото от Елдорадо не дават повече от седемнайсет, а от Минук върои по около осемнайсет. Да, това е каквото намерих между костите — осем конски товара по сто и петдесет фунта всеки.“
— Четвърт милион долара! — възкликнах аз.
„— Толкова горе-долу ги изкарах и аз — отговори Люси. — И ще приказваме за романтика! А аз да робувам така години наред, пък щом събрах смелост да се изтръгна, ето какво стана само за три дни! А какво ли е сполетяло мъжете, дето бяха добили това злато? Често, много често съм се чудила на това. Зарязали конете си, натоварени и вързани, и направо изчезнали от лицето на земята и не оставили ни вест, ни кост за себе си. Никога не съм чула да се говори за тях. Никой не знае нищо за тях. Е, понеже съм родена в нощта, мисля си, че бях тяхна законна наследница.“
Трефетън спря да запали пура.
— Знаете ли какво е направило това момиче? Скрила златото на сигурно място, като си оставила трийсет фунта, с които се върнала на брега. Там дала знак на минаващо кану, отишла до факторията на Пат Хили в Дайи, снабдила се с всичко необходимо и се прехвърлила през Чилкутския проход. Това било в осемдесет и осма, осем години преди откриването на златото в Клондайк, и Юкон е бил дива пустош. Било я страх от мъже индианци, затова взела със себе си две млади индианки, преплавала езерата и слязла надолу по реката до първите станове по Долния Юкон. Скитала няколко години из страната и после стигнала там, където я срещнах. Мястото й се харесало, когато видяла — според собствените й думи — едър рогач карибу, нагазил до колене в пурпурни перуники долу в долината. Събрала се с индианците, лекувала ги, спечелила доверието им и постепенно станала техен вожд. Тя напуснала това място само веднъж — тогава с дружина млади индианци се прехвърлила през Чилкут, изкопала златото от хранилището и го донесла със себе си.