Широката добродушна усмивка отново освети лицето на моя домакин.
— Може би е бил прав. Повечето от въпросните люде продават душата си поне десетина пъти още преди да са избрани. А веднъж продадеш ли я, вече никога не можеш си я върна. Остава да се надяваш, че си взел добра цена за нея.
— А вие в кой бизнес сте, г-н Мерсие? Купувате души или продавате?
Усмивката му си остана на място като залепена, но очите се присвиха.
— Аз се грижа за моята собствена душа, г-н Паркър, и не закачам другите — всеки да си прави каквото иска с неговата.
Този прекрасен миг бе нарушен — вратата се отвори и влезе жена. На пръв поглед носеше съвсем обикновено облекло — черни панталони, черен кашмирен пуловер, тънка златна огърлица, но това бе напълно измамно впечатление. Дрехите бяха стилни, изключително скъпи. Изглеждаше на около 45 години, може би малко повече, бе руса и в чертите й се таеше нещо сурово. Сигурно се смяташе за голяма красавица, но въпросното нещо разваляше общия ефект.
Пред мен бе съпругата на Мерсие — Дебора, постоянно присъствие в светските рубрики на местната преса. Бе от фамозните южни хубавици и ако помня правилно, бе завършила прочутия девически пансион „Мадейра“ във Вирджиния. Казвам прочут, и то най-вече не заради факта, че получилите обучение там млади дами перфектно владеят изкуството да се хранят изискано и да познават коя лъжица за кое ястие е, пък и никога не плюят по паважа, а защото бившата му директорка Джийн Харис застреля любовника си д-р Хърман Тарнуър през 1980 г., когато той я заряза заради по-млада жена. Тарнуър пък бе известен с една книга — „Как да пазим диета“, и смъртта му убедително доказа, че диетите най-вероятно са вредни за човешкото здраве.
Джак Мерсие се бе запознал с бъдещата си съпруга на „Лебедовия бал“ в Нашвил — най-пищната светска изява на Американския юг. Запознал се не е точната дума — той направо й купил „Купе де Вил“ модел 55 година на уредената след обеда разпродажба. Платил човекът с кредитна карта и готово. Сетне някой бе коментирал, че тяхното било любов от пръв поглед.
Сега госпожа Мерсие държеше някакво списание в ръка. Опита се да се направи на изненадана от моето присъствие, но изненадата не успя да стигне до очите й. Затова рече:
— О, Джак, извинявай. Не знаех, че имаш гости.
Лъжеше проклетницата. Виждах в очите на Мерсие, че той знае, че тя лъже, знае, че и двамата знаем. Опита се да прикрие раздразнението си зад стандартната усмивка, но чух, че зъбите му изскърцаха. Изправи се, аз също.
— Г-н Паркър, съпругата ми Дебора.
Госпожата пристъпи на два милиметра, сетне изчака аз да мина цялото разстояние, което не бе малко, като се имат предвид размерите на кабинета, и чак тогава протегна ръка. Стиснах я, получих усещането, че държа нещо неживо, очите й сякаш пробиват дупки в лицето ми, зъбите й сякаш дялкат черепа ми. Толкова бе силно излъчването на нейната неприязън, та чак ми стана смешно.
— Много ми е приятно да се запознаем — изсъска тя и метна не по-мил поглед към мъжа си. — После ще говорим, Джак.
Последното прозвуча като заплаха, тя излезе и затвори, без да поглежда към нас.
Температурата в помещението направо се вдигна с няколко градуса, а Мерсие възстанови равновесието си.
— Моля за извинение, г-н Паркър. У дома напрежението се е поувеличило напоследък. Ще се жени дъщерята Саманта, та нали знаете… Следващия месец.
— О, така ли? И кой е щастливият избраник?
Стори ми се възпитано да задам неизбежния въпрос.
— Робърт Обър. Синът на моя адвокат.
— Е, сега поне съпругата ви ще си купи нови шапки, тоалети, ще се поуспокои.
— Хм, тя непрестанно си купува, и то много повече от тези неща, г-н Паркър. Но главното е, че има задачата да устройва гостите, а това си е бая тежка работа. Уорън и аз мислим да се спасим на яхтата, та по възможност да избегнем данданията в навечерието на голямото събитие, но съпругите едва ли ще ни оставят сами. Те и двете много обичат да плават. Вие ветроходствате ли, г-н Паркър?
— О, не, трудно ми е. Нали си нямам яхта.
— Всеки трябва да има яхта — възрази домакинът, който очевидно си възвръщаше чувството за хумор.
— Разбира се. Ама вие да не сте станали социалист, г-н Мерсие?
Той се засмя — оцени моя хумор, сетне остави чашката с кафето и си смени физиономията. Сега по нея се изписа пълна искреност.
— Надявам се да ми простите, че се бъркам в миналото ви, но трябваше да понауча нещичко за вас, преди да ви помоля за помощ.
Кимнах.
— На ваше място вероятно и аз бих постъпил по същия начин.