Той се наведе към мен и изтърси:
— Искрено съжалявам за семейството ви. Ужасно нещо им се е случило, а и на вас.
Убиец, наречен Пътника, ми бе отнел съпругата Сюзън и дъщерята Дженифър, докато още работех като полицай в Ню Йорк. Преди да го спрем, бе унищожил още доста хора. Убих го аз лично и част от мен си бе отишла заедно с него.
Повече от две години бяха минали от случилото се и през повечето от това време животът ми бе протекъл почти изцяло под знака на тяхната смърт: на Джени и Сюзън. Сюзън и Дженифър. Бях позволил непрестанните мисли за тях да доминират битието ми във всяко отношение, докато един ден не осъзнах, че болката и мъката, съжаленията и угризенията просто ме разкъсват и са на път да ме унищожат. Сега бавно и постепенно се опитвах да се събера, доколкото мога, да се съвзема и преосмисля живота си. Върнах се в Мейн, където бях прекарал детство и юношество, в същата онази къща, където бяхме живели с мама и дядо. Сам. Има една жена, която ме обича и ме кара да мисля, че си заслужава да започна отново с нея. И може би е дошъл именно този миг…
— Просто не мога да си представя колко е тежко да се преживее подобно страдание — замислено продължи Мерсие. — Но познавам едного, който вероятно може. Всъщност именно заради него съм ви и повикал.
Дъждът отвън бе спрял, облаците се разнасяха. Зад гърба на моя домакин слънцето проблесна ярко през прозореца, обля с лъчите си бюрото и стола, хвърли меки отблясъци върху килима. По него вървеше мъничка гадинка — някакво бръмбарче, а пипалцата му шаваха, „опипваха“ въздуха.
— Казва се Къртис Пелтие, беше ми партньор в бизнеса. Преди доста време, разбира се, сетне поиска да му изкупя дела и тръгна по свои пътища. Но нещата при него не потръгнаха, за мое голямо съжаление — направи неудачни инвестиции, знаете. Преди десетина дни намериха дъщеря му мъртва в собствената й кола. Тя се казва Грейс Пелтие. Може би сте чели за случая? Дори подочух, че може би преди години сте я познавали.
Кимнах. Да, вярно — преди време наистина бяхме близки. Тогава бяхме млади и за известно време смятахме, че се обичаме. Мимолетно усещане — дойде и си отмина. Не повече от два месеца след като завърших гимназията. Хлапаците преживяват такива краткотрайни романси, дори по няколко наред — сърцето ти трепти в нежна омара, сетне идва есента и нещата са съвсем други.
Грейс бе хубаво, тъмнокосо момиче със сини очи, нежни устни, кожата й с цвят на мед. Силна физически — спечели медал като плувкиня, но и ужасно интелигентна, поради което повечето момчета я отбягваха, независимо от красотата й. Аз самият едва ли бях чак толкова умен, но загрявах достатъчно, че като видя нещо наистина качествено, да мога да го оценя по достойнство. Или поне така си мислех. В края на краищата се оказа, че не съм го оценил както трябва, нито пък нея самата.
Помня Грейс най-вече с една утрин на плажа — Хигинс Бийч — недалеч от сегашния дом на Мерсие. Стояхме в сянката на един частен пансион, наречен „Брейкърс“ — вятърът развява дългите й коси, вълните бият брега току до нас. Мензисът й закъснял, преди малко ми бе казала по телефона. Цели пет дни, нетипично според нея. Тръгнах с колата за Хигинс Бийч, а стомахът ме свива като с менгеме. При Оук Хил ме настигна колона тежки камиони и за миг помислих да взема да натисна газта до дупка и да сложа край на всичко… Така се бях уплашил, а най-лошото — дълбоко в себе си чувствах, че не я обичам истински. Когато пристигнах при нея, тя вероятно го е прочела в лицето ми — такъв си бях, непристорен и открит. Седнахме на пясъка, мълчахме и дълго слушахме гласа на океана. Когато след два дни мензисът дойде, след дълга агония и за двамата, тя ми се обади и рече, че повече не желае да се срещаме. Въздъхнах облекчено и това бе краят на нашата връзка. Едва ли ми правеше чест, никак даже. Съзнавах го, но бях млад. Сетне се раздалечихме, видях я веднъж-дваж, кимахме си при среща в някое барче, но повече не сме говорили. Видех ли я, веднага в съзнанието ми изплаваше онази сцена на Хигинс Бийч и ми ставаше неудобно от мен самия.
Какво всъщност бях чел за смъртта й? Напрегнах памет: да, Грейс, вече аспирантка в Северозападния университет в Бостън, бе починала вследствие на единична огнестрелна рана. Бе намерена в колата й на страничен път край US-1, близо до Елсуърт. Тялото й облегнато на волана, пистолетът в ръката й. Самоубийство: крайната форма на самозащитата. Единствена дъщеря на Къртис Пелтие. Медиите й бяха обърнали повече внимание единствено поради бившата връзка на бащата с Мерсие. Аз не отидох на погребението.