— Според вестникарските информации полицията не търси никого във връзка със смъртта й, г-н Мерсие. Изглежда, са убедени, че става дума за самоубийство.
Той поклати глава.
— Баща й не вярва, че тя сама го е направила.
— Естествена бащинска реакция — рекох. — Човек трудно приема, че най-близкият му ще направи подобно крайно нещо. При това живите винаги имат угризения впоследствие. Дори прекалено много угризения, затова е трудно да се приеме фактът.
Мерсие се изправи, едрата му фигура запречи слънчевите лъчи. Бръмбарчето вече не се виждаше. Питах се как ли реагира, когато слънцето се скрие. Вероятно се примирява, какво да прави — бръмбарска му работа. Такава е съдбата на малките гадинки, както и на малките хора. Трябва да приемаш нещата както ти дойдат, да ги преодоляваш колкото можеш, докато някой по-голям от теб не стъпи върху ти. Е, и тогава вече няма значение.
— Грейс бе силна млада жена, цялото бъдеще бе пред нея. Никога не е притежавала пистолет и полицията си няма и представа откъде се е снабдила с онзи, който намериха в ръката й.
— При положение, че се е самоубила, нали?
— Да, именно — при положение, че го е направила тя самата.
— Което вие не вярвате, както и г-н Пелтие, нали така?
Мерсие въздъхна, замисли се, сетне рече:
— Вижте, съгласен съм с Пелтие. Въпреки теориите на полицията аз самият съм на мнение, че някой е убил Грейс. Бих желал вие да се занимаете с тази работа. Да разследвате случая частно.
— Къртис Пелтие ли ви помоли да наредите разследването, г-н Мерсие?
Очите му заиграха, отбягнаха погледа ми. Не ми хареса тази работа. Когато отново ме погледна, в зениците му се бе спотаило нещо непроницаемо. Криеше нещо, да.
— Вижте, Къртис дойде при мен преди няколко дни. Обсъдихме нещата, той изложи мнението си. Няма достатъчно пари, за да си позволи частен детектив, г-н Паркър, но слава Богу, аз пък имам. Не мисля, че е проблем да поговорите с него самия, не смятам, че ще се възпротиви вие да поогледате фактите. Аз ще ви плащам хонорара, а пък официално ще работите за Къртис. Но ще ви помоля моето име да не се споменава във връзка със случая.
Допих кафето, оставих чашката на красивата чинийка. Не казах и дума, преди отлично да съм подредил мислите си.
— Ето какво, г-н Мерсие, дойдох тук на добра воля, поговорихме, но с подобни разследвания вече не се занимавам.
Челото му се сбърчи, очите му се присвиха.
— Но сте частен детектив, нали?
— Точно така, сър, съм, но съм и взел решение да поемам само по-специални случаи: интелектуални престъпления, корпоративни разследвания. Отказвам случаите, свързани с насилие и смърт.
— Не носите ли оръжие?
— Вече не. Силните шумове ме плашат.
— А преди ходехте въоръжен, нали?
— Вярно е, ходех. А сега, ако ми се наложи да разоблича някой интелектуален престъпник — просто му отнемам средството за писане.
— Казах ви открито, г-н Паркър, научил съм почти всичко за вас. Просто не е в стила ви да гоните дребни компютърни крадци и измамници. В миналото се занимавахте с доста… по-колоритни проблеми.
— Да, така беше, но за онзи вид разследване платих доста висока цена.
— Ще платя всякаква цена — каквато и да посочите.
— Нямах предвид финансовата страна на въпроса, г-н Мерсие.
Той кимна, изгледа ме и, изглежда, най-накрая загря.
— Говорите за моралния аспект, така ли? Може би и физическия? Чух, че сте бил ранен… повече от един път, нали?
Не отговорих. Бяха ме наранявали, и то много сериозно — и физически, и другояче. На насилието отговарях с насилие и всеки път губех и разрушавах нещо от себе си. И това не бе най-лошото. Струваше ми се, че захвана ли се с подобни дела, неизменно в моя свят се отваря някакъв неземен прозорец, през който контактувам със загубени хора, всякакви мъртви неща. Сякаш делата ми ги привличат към мен самия — онези, които са напуснали нашия свят по неестествени пътища. По едно време си мислех, че тези видения са продукт на гузната ми съвест, че се дължат на вината, която непрестанно изпитвах, че тази особена връзка е надминала нивото на обикновените възприятия и граничи с халюцинирането.
Днес обаче вече вярвам, че те знаят, знаят всичко онова, което се е случило и се случва, и наистина се връщат, за да потърсят именно мен…
Мерсие въздъхна, отдръпна се от бюрото и отвори едното от чекмеджетата. В ръцете му се появи малка папка с твърди корици от черна кожа. Отвори я и писа нещо няколко секунди. Оказа се чек, който протегна към мен.
— Ето ви чек за десет хиляди долара, г-н Паркър. Единственото, което искам, е да поговорите с Къртис. Ако сметнете, че наистина не можете да направите нищо за него, просто задръжте парите за себе си. Няма да има възражения от моя страна. Ако пък се съгласите да се заемете със случая, още по-добре — ще договорим допълнително възнаграждение.