Навъртях дадения ми от Мерсие номер, обади се някой от прислугата. Мерсие се обади почти веднага след това.
— Добър ден, тук е Чарли Паркър. Взех решение, г-н Мерсие. Ще огледам как стоят нещата.
Отсреща се чу въздишка. Дали на облекчение или на примирение?
— Благодаря ви, г-н Паркър.
Само това каза. Може би Марвин Грос ми бе направил услуга с онези приказки за гадничката работа.
Може би.
Същата вечер лежах в леглото и мислех за момчето и русокосата. Дали ми се стори, че от кухнята долита мирис на свежи цветя, сякаш пълзи и запълва цялата къща? Толкова силен, че почти ме задушава. Потрих пръсти едни в други, усетих фините зрънца на цветния прашец като сол по кожата. Но когато се събудих на следващата сутрин, цветята бяха увехнали.
Не знаех защо.
Денят бе свеж и ясен — ден на първата ми среща с Къртис Пелтие. Чувах колите отвън, минаваха покрай моя дом и по „Спринг“, през Оук Хил и към „Мейн Мол Роуд“. Истинско оазисче на тишина и покой помежду двете магистрали — US-1 и I-95. Червеношийката запя отново, подухна ветрец, разроши игличките на елите по края на двора.
Дядо категорично бе отказал да продава земя на предприемачите към края на седемдесетте и началото на осемдесетте, когато в Скарбъро бе започнало сериозно строителство. Затова, слава Богу, все още къщата бе отвсякъде заобиколена с гора — чак до междущатските магистрали. За съжаление задаваше се краят на моята пасторална идилия — Федералната пощенска служба се канеше да строи голям пощенски център недалеч от „Мъси Роуд“; завинаги щеше да си отиде много голям залесен терен, включително парцелите, където са каменоломните „Грондин“ и Нелсъновите ферми. Твърдяха, че проектът обхваща около девет акра, над стотина камиона ежедневно щели да влизат и излизат от центъра, на всичкото отгоре говореха и за въздушна поща — ето ти и писти за пощенските самолети и прочие други строежи, които ще оголят земята. Всъщност придобивка за града, но лошо за мен самия. И ето, за пръв път в главата ми се завъртяха мисли за продажба на дядовия имот.
Седнах на чардака, отпих от кафето и се замислих за добрия старец. Бе починал преди около шест години. Ужасно ми липсваше този човек, неговото спокойствие, тихата му обич и приятелство. Дядо обичаше хората, винаги симпатизираше на слабите, непривилегированите, уязвимите. Това му качество го бе отвело на служба в полицията, то го бе и уволнило в преносния смисъл на думата — когато симпатиите му спрямо жертвите бяха започнали да доминират над всичко, над здравия разум включително.
През нощта ми бяха донесли втори чек за 10 000 долара, намерих го в пощенската кутия, но въпреки даденото на Мерсие обещание все още изпитвах разни резерви. Не бях спокоен, симпатизирах на загубата на Къртис Пелтие, но дали можех да му осигуря онова, което той очакваше? Не можех — той би искал дъщеря му да си остане при него завинаги — такава, каквато я помни, каквато си я представя. А спомените за красивото му момиче бяха покварени от начина, по който тя си бе отишла от този свят. И той искаше това петно да бъде отстранено.
В главата ми се въртяха и мисли за онази жена на „Ексчейндж“.
Кой носи лятна рокля в студа? Отговорът дойде сам, но аз го отхвърлих отново и отново като нещо нежелано.
Кой облича лятна рокля през хладен ден?
Някой, който не усеща студа…
Довърших кафето и се захванах с разни бумаги, които отдавна чакаха на бюрото да им дойде ред, но в съзнанието ми се въртяха единствено Къртис Пелтие и покойната му дъщеря, момчето и русокосата. Накрая нещата се сведоха до елементарен избор — собственото ми безпокойство срещу болката на Къртис Пелтие.
Взех си ключовете и потеглих към Портланд.
Пелтие живее в голяма каменна къща на „Данфорт Стрийт“ недалеч от красива поиталианчена сграда на име „Виктория“, чийто модел копира. Купил я в по-добри за него времена, а сега вероятно бе единственото му притежание. В този портландски район са домовете на богаташи от XIX век и той обхваща части от улиците „Данфорт“, „Пайн“, „Конгрес“ и „Спринг“. Съвсем естествено е било Пелтие да се насочи към него в онези години, когато е печелел добри пари.
Отвън къщата е впечатляваща, но околните градини са занемарени, боята по вратите и прозорците се лющи и пада. Навремето не бях влизал вътре с Грейс. Бях подразбрал, че отношенията с баща й не са от най-процъфтяващите, но тя не говореше на тази тема и въобще избягваше да кани съученици у дома. Всъщност бащата се грижеше за нея и я обичаше, но тя не му отвръщаше със същото, сякаш намираше прекомерното му внимание за отблъскващо. Или си имаше други причини. Грейс бе девойка с извънредно силна воля и характер, целеустремена и решителна, човек с вътрешни ресурси; тези качества понякога я довеждаха до разрив с околните; тя бе в състояние да нарани близки хора, да им причини болка — неволно при това. Веднъж реши ли да прави физиономии на стария, и край — прави го и окото й не мига. В по-късни години бях научил от общи приятели, че отношенията между баща и дъщеря постепенно се оправили и преди фаталния край те били доста близки. И все пак причините за по-ранния разрив помежду им си оставаха неясни.