— Друго ли? Ами малко цуни-гуни и, разбира се, секс, необуздан, с викове и насилие, а?
— Да, но съседите ще мърморят, ще ми излезе едно име…
— Хайде бе, а съседките ти готини ли са?
— Уха!
— Е, добре тогава, ако ти завидят, ще гледам да направя нещо и за тях…
— Ти по-добре гледай по-напред за мен да направиш нещо, защото иначе…
— Дадено, котенце, но като се умориш, ще трябва да поработя и за собствено удоволствие, нали?
Отсреща проехтя подигравателен смях и тя изключи връзката.
Прибрах се и позвъних по обикновения телефон. На номер в Манхатън, къща на „Ъпър Уест Сайд“. Ейнджъл и Луис не обичат да ги търсят по клетъчния, тъй като този тип връзка се прихваща, подслушва и записва извънредно лесно — както скоро щеше да научи Хойт за голямо свое неудоволствие. Ейнджъл и Луис са хора индивидуалисти — просто не държат чужди уши да играят в техните си истории, които най-често имат деликатен характер. Ейнджъл е взломаджия, при това много печен в професията, макар че сега се е оттеглил от активна дейност и живее от приходите, които получават заедно с Луис. Настоящата кариера на последния е малко по-сложна и по-неясна; Луис убиваше хора за пари, или поне така бе в миналото. И сега понякога го прави, но не парите са важното в случая, стимулът днес е от друго естество: трябва да има морален императив, за да си отиде някой. В ръцете му умират лоши хора, гадняри — бих казал, че без тях светът би бил по-добро място. Стане ли дума за Луис, знаете, концепциите и категориите от типа морал и справедливост доста се усложняват.
Изчаках три сигнала, сетне се обади шармантен глас. Очарователен, вятър! Шармантен колкото на змия, при това задъхана:
— Кой?!
— Аз съм. Май още не си прочел онази брошурка, която ти подарих — за добрите маниери по телефона, а?
— Аз онова лайно веднага го хвърлих в кенефа — отвърна Ейнджъл. — Познай къде е отишло!
— Много ти е напрегнато дишането! Да не прекъсвам нещо?
— Асансьорът не бачка. Чувам телефона още отвън и се спуснах да отговоря. От рецитал идвам.
— Ти там подноса за милостинята ли разнасяш, или им проверяваш портфейлите?
— Ииии, много смешно!
Ейнджъл съвсем не е прост човек. И все пак Луис непрекъснато се опитва да разшири културните му хоризонти, а аз отстрани се възхищавам и на упоритостта, и на оптимизма му.
— Е, добре де. Как беше рециталът?
— Супер. Като на гости при оперна примадона. Главата ме заболя, да не говорим за…
— Ще ходите ли в Бостън?
— Луис ще ходи. Той си мисли, че там е много гот. Мен си ми харесва Ню Йорк. Бостън е колкото Манхатън от 14-а улица надолу. Нали знаеш — с онези улички като преплетени макарони. Абе, какво да ти говоря — Зоната на здрача и по-кофти. На мен не ми се идваше дори и когато ти още живееше там и да знаеш…
— Свърши ли с простотиите? — попитах го нетърпеливо.
— Брей, че много сте станали нетърпеливи… извинете, Ваше височество!
— Слушай сега — ще прескоча натам следващия уикенд, може би ще вечерям с Рейчъл — късно в петък вечерта. Искате ли да идем заедно?
— Чакай малко — отвърна той и заговори с някого — сигурно с Луис, защото след малко прозвуча дълбок глас.
— Ти на моето момче ли се слагаш, а?
— Боже, не, за нищо на света, Луис! Би ми се искало самият аз да си имам някой голям и силен приятел като теб, но нека да не пресилваме нещата, а?
— Ние двамата ще бъдем в „Копли Плаза“. Щом ангажираш маса някъде, позвъни ни там.
— Тъй вярно, шефе. Нещо друго?
— Като се видим, ще говорим — отвърна Луис и връзката прекъсна.
Извлеченията от банковите операции с кредитната карта на Грейс не разкриваха нищо нередно, а телефонната разпечатка показваше разговори с Марси Бекър до мотела на родителите й, с частен номер в Бостън, сега откачен и недействащ — реших, че той е на Али Уин, и още няколко — с офиса на Братството в Уотървил.
Още същия следобед позвъних на номера на Братството. Обади се телефонен секретар, който ми нареди да набера едно — за да направя дарение, или две — за да чуя днешната молитва, ако пък искам да говоря с оператора — нужно ми е три. Натиснах три и когато чух глас, помолих да ме свържат с Картър Парагон. Отговориха ми, че могат да ме препратят към неговия помощник — госпожица Торанс. Мина секунда и се обади женски глас.
— С какво мога да ви бъда полезна? — рече дамата с тон, който подсказваше, че изобщо няма никакво намерение да ми бъде полезна.
— Бих желал да поговоря с г-н Парагон, моля. Името ми е Чарли Паркър и съм частен детектив.