— По какъв въпрос ви е нужен той?
— Обаждам се във връзка с млада жена на име Грейс Пелтие. Мисля, че г-н Парагон е имал среща с нея преди около две седмици.
— Съжалявам, името ми е непознато. Такава среща не е имало.
В гласа й имаше точно нула, точка, две нули стотни искреност. Сигурно колкото у паяк, който се извинява на мушицата, преди да я хапне.
— Бихте ли проверили още веднъж, ако обичате?
— Вече ви казах, г-н Паркър, такава среща не се е състояла.
— Не, казахте ми, че името ви е непознато, а чак сетне добавихте, че среща не е имало. След като не разпознавате името, откъде можете да си спомните дали е имало някаква среща или не?
Отсреща настъпи мълчание. Стори ми се, че слушалката започва да замръзва. Изчаквах. След известно време Торанс заговори пак:
— Виждам тук в дневника на г-н Парагон, че среща с някоя си Грейс Пелтие е била насрочена, но последната не е дошла на нея.
— Била е анулирана, така ли?
— Не, тя просто не се е появила.
— Мога ли да говоря с г-н Парагон, г-це Торанс?
— Не, г-н Паркър, не можете.
— Възможно ли е да си уредя по-късен час за среща с него?
— Съжалявам, г-н Парагон е много зает човек, но ще му предам, че сте се обаждали.
И затвори, преди да успея да й продиктувам някакъв номер, затова разбрах, че той едва ли ще ме търси в по-близкото или по-далечното бъдеще. Значи аз трябваше да го направя, като посетя офисите на Братството. Макар че от тона на г-ца Торанс ставаше съвсем ясно: там едва ли щях да съм добре дошъл.
Нещо не спираше да ме гложди още откакто бях прочел полицейския доклад за намерените в колата на Грейс вещи, затова позвъних на Къртис Пелтие.
— Г-н Пелтие, Марси Бекър и Али Уин пушат ли?
Той се замисли.
— Знаете ли, мисля, че и двете пушеха, но сега се сещам нещо друго много важно: работата на Грейс не бе просто обобщено наблюдение на религиозните групи в нашия щат, дъщеря ми се интересуваше по-специално за една по-особена от тях. Наричат я Баптистите от Арустук. Чували ли сте за тях?
— Мисля, че не съм.
— Тази общност изчезна през 1964 година. Много хора тогава помислиха, че членовете й са се разочаровали, отказали са се и са отишли на друго място — вероятно по-топло и по-гостоприемно.
— Съжалявам, г-н Пелтие. Просто не улавям връзката.
— Същите хора, знаете, наричаха ги още Баптистите от Ийгъл Лейк.
Хм. Спомних си новините за разкритията в северен Мейн, фотографиите във вестниците, телевизионните кадри от брега на езерото, воя на онези псета.
— Така… костите, намерени до езерото — рекох бавно.
— Щях да ви кажа още миналия път, но всъщност чак сега разбрах от телевизията — рече той унило. — Мисля си, че са те — същите. Смятам, че са намерили именно изчезналите Баптисти от Арустук.
Глава трета
Те идват. Черните ангели, демони на насилието, крилете им чернеят срещу Слънцето, мечовете им искрят. Паднали, прогонени свише, те безмилостно вървят всред масите смъртни, тъпчат горкото човечество… прочистват, отнемат, убиват.
Не са част от нас, не.
Смятат манхатънския отдел „Убийства“-север за елитна служба на нюйоркската полиция. Главният му офис е на „Ийст 119 улица“ 120. Служителите са до един с дългогодишен стаж като патрулни ченгета или улични детективи, преди да бъдат подбрани за тази специална работа. Всички са опитни следователи с дългогодишни златни значки. Най-младите имат поне двайсетина годинки зад гърба си, за най-старите се разказват легенди и вицове. Помня Майкъл Лански — старшия на отдела, тогава бях още заек. Най-прочутата му приказка беше: „Аз кога бях младо ченге — ехехехеее — Мъртво море още не беше умряло!“
И моят баща беше полицай — до деня, когато сам си посегна на живота. Много ме болеше за него. Така е, когато си син на ченге. Или аз си бях такъв, но много го обичах, ревнувах го: от униформата, от силата в мишците му, от другарството с колегите, а в същото време се безпокоях и страдах за него. През цялото време се безпокоях. През седемдесетте години Ню Йорк не беше като днес; полицаи умираха по паважите все повече и повече — избиваха ги като хлебарки. Всеки ден вестниците пишеха за това, телевизията го показваше, виждах го в очите на мама. Звъннеше ли се на вратата нощем — когато татко беше на дежурство, — и тя скачаше като ужилена от кревата. Все трепереше, че могат да го убият. И все го чакаше да се върне — жив и изморен, както си бе обичайно на края на тежкото дежурство. Не бе по-леко и за баща ми — и той бе подложен на неспирно напрежение, в служебното шкафче за дрехите държеше лекарства за язва, нервите му все по-трудно издържаха. И така, докато един ден нещо се пречупи в него и всичко свърши с насилие.