Именно по настояване на Фокнър семействата — предимно бедни фермери и физически работници — са продали цялото си имущество, събрали парите в обща каса и тръгнали на север, за да създадат основана на базата на строги религиозни принципи общност. И други семейства са пожелали да се присъединят към тяхното пътешествие и цели, мотивирани от най-различни опасения и страхове: надвисналата комунистическа опасност, както се представя тя в страната по онова време; собствените им фундаменталистки религиозни убеждения; бедността; неспособността да се справят с онова, което виждат като морално разложение на американското общество; донякъде и подсъзнателното желание да станат част от някое нетрадиционно религиозно движение — което пък е неделима част от историята на щата. На тези — другите — им бичо отказано с различни аргументи: големината на дадено семейство, възрастта или пола на децата. Фокнър твърдял, че целта е да се създаде комуна, в която семействата ще се женят помежду си, за да укрепват връзките си с всяко следващо поколение. Затова внимавал децата на приблизително една и съща възраст да бъдат по равни бройки — мъжки и женски. Избраните семейства били — в различна степен — в повечето случаи отчуждени от другите си роднини и нямали нищо против да живеят в изолация от останалия свят.
Баптистите от Арустук пристигнали край Ийгъл Лейк на 15 април 1963 година. Някъде през януари 1964 г. селището било вече изоставено и хората липсвали. И никога повече не е намирана следа от семействата — основатели на комуната, пито от това на Преподобния Фокнър.
Глава четвърта
На другата сутрин спах до късно, но не се събудих ободрен. Прекалено ярък бе споменът от сънуваното, бях се потил здраво, макар че нощта бе хладна.
Реших да закуся някъде в Портланд и след това да посетя офисите на Братството. Бях вече седнал в колата, когато зърнах червения маркер на пощенската кутия — бе вдигнат, значи имаше поща. Раничко ми се стори за пощаджията, но какво от това. Нали има и нощни доставки — макар и по специална поръчка. Тръгнах по пътеката към кутията и тъкмо посягах към вратичката, когато по тенекията пробяга нещо тъмно и гъвкаво.
Оказа се малък кафяв паяк със странен, подобен на цигулка знак на тялото. Не можах да се досетя как го наричат — но зная, че е от вида паяци отшелници. Светкавично си отдръпнах ръката. Знаех, че жилят, че са отровни, но досега не бях виждал подобни твари толкова на север в нашия щат. Грабнах захвърлена наблизо пръчка и го пернах с нея, а в същия миг от цепката на полузатворената вратичка се промуши още един от същия вид. Сетне и трети… Внимателно заобиколих кутията и ги видях — цяла колония — лазят по гърба й, а някои вече се спасяват към земята, опънали лъскави лепливи нишки и се спускат надолу. Дълбоко поех дъх и отстъпих, сетне с максимално изпъната ръка отворих вратичката с върха на пръчката.
Боже мой! — та вътре имаше стотици малки паячета, някои мигом паднаха на тревата в подножието на кутията, други запълзяха наляво и надясно по тенекията. Цялото вътрешно пространство гъмжеше от тях.
Надникнах по-внимателно и чак сега забелязах картонена кутия; беше поставена по-надълбоко в пощенската кутия, а по нея бяха пробити множество дупки, от които излизаха и влизаха паяци. Имаше и множество мъртви от тези гадни членестоноги, подобни на малки топчета с прибрани крачка, а техните събратя ги разкъсваха и изяждаха. Противна гледка, ви казвам. Отстъпих, погнусен, опитвах се да не мисля какво би станало, ако слепешката си бях пъхнал ръката в кутията, както правя винаги по стар навик.
Върнах се при колата и извадих резервната туба с бензина, запалка „Зипо“ от жабката. Напръсках добре кутията — отвън и вътре, — дори и земята под и около нея, скъсах парче вестник, щракнах запалката и хвърлих хартията в подножието на поставката. Лумна силен жълтеникав пламък, засъска, а малки, големи, средни арахниди затупаха по земята. Запали се дори и тревата. Върнах се в градината и дотътрих маркуча за поливане — намокрих тревата наоколо, за да огранича размерите на огъня. Когато се уверих, че едва ли нещо е оцеляло, залях тенекиената кутия с водата, тя изсъска силно и вдигна голям облак пара. Изчаках да изстине достатъчно, нахлузих брезентови ръкавици и изпразних овъглените остатъци в найлонова торбичка, която хвърлих в кофата за боклук при задната врата. Сетне дълго стоях на края на имота, взирах се в дърветата и от време на време инстинктивно отърсвах ръце, за да се отърва от лазещите по тях въображаеми паяци.