Вниманието ми привлече една от най-новите снимки. На нея Мерсие седеше на маса, отляво му настанена дама на около шейсет години с красиво ушито черно сако и перлена огърлица. Отдясно — същият човек, когото зърнах на влизане в излизащия мерцедес. Следващият участник в снимката познах веднага — редовно се явяваше в най-важните телевизионни новини: най-често с победоносна физиономия, застанал на стъпалата на някое от големите съдилища — Уорън Обър от „Обър, Тейър & Мос“, една от най-авторитетните бостънски адвокатски кантори. Обър бе личен адвокат на Мерсие; достатъчно бе само да споменете името му и най-настървеният противник подвива опашка и тича да се скрие под масата. Влезе ли в съда за дело, „Обър, Тейър & Мос“ се явява с толкова много адвокати, че в залата просто няма място за журито. Дори и съдиите се изнервят, когато чуят за тези шампиони в света на правосъдието.
Огледах внимателно фотографията. Казах си, че на нея никой не изглежда спокоен или щастлив. В позите се криеше прекалено много напрежение или на мен така ми се струваше. Сякаш таят нещо, като че се върти някаква тъмна история, а фотографът е излишен свидетел, който наднича в мислите им. По масата имаше множество дебели папки и още повече кафени чаши. Здраво бяха пили кафе.
Вратата зад мен се отвори. Влезе Мерсие, остави на масата купчина листове, сред които забелязах диаграми и таблици с много цифри. Беше висок мъж, около метър и деветдесет, с широки рамене — свидетелство за атлетична младост — и извънредно скъп часовник — златен ролекс, — който пък доказваше сегашното му благосъстояние. Гъста, побеляла коса, сресана назад, за да открие придобило изкуствен тен чело над големи сини очи и римски нос, разтегнати в усмивка тънки устни, разкриващи равни, бели зъби. Сигурно бе на около шейсет и пет, може би малко повече. Облечен бе в бяло поло, леки светли панталони в бежово, кафяви мокасини. По ръцете му растяха гъсти бели косми, снопчета от тях стърчаха и над яката на врата. Видя коя снимка гледам и за миг усмивката му помръкна, сетне отново се върна — когато аз извърнах глава и тръгнах към него. На вратата бе застанал Харълд — неспокоен като неуспял сватовник.
— Здравейте, господин Паркър — рече Мерсие със сърдечен глас и така силно разтърси ръката ми, та чак пломбите ме заболяха. — Благодарен съм, че намерихте време да ме посетите.
Махна с ръка към съседния стол, покани ме да седна. Откъм коридора се зададе прислужник с маслинен цвят на кожата и бяло сако — носеше сребърен поднос, който остави на масата. Порцеланови чаши, две на брой, сребърна кана за кафе, захарница и малка каничка със сметана, всичко в безупречен тон. Подносът изглеждаше доста тежичък, стори ми се, че прислужникът бе доволен да се отърве от него.
— Благодаря — кимна Мерсие и маслиновото лице се оттегли, след него и Харълд, който бавно затвори вратата.
Изглеждаше като ял кисели джанки. Останахме насаме с Мерсие.
— Зная много неща за вас, г-н Паркър — започна той, докато сипваше кафе и побутваше към мен захарницата и сметаната.
Държеше се естествено, любезно, изцяло пълен с желание да предразположи гостенина си. Сякаш години бе тренирал, за да получи сегашния ефект.
— И аз също — отвърнах.
Намръщи се, но добродушно, повдигна вежди.
— Не вярвам да сте достатъчно възрастен, че да сте гласували за мен?
— А, не, вие се измъкнахте от политиката, преди да е станало късно.
— А дядо ви? Той гласува ли за мен?
Дядо ми Боб Уорън бе служил в окръга Къмбърленд като полицай и заместник-шериф; по-голямата част от живота си бе прекарал в Скарбъро. Мама и аз се преместихме при него след татковата смърт. Той живя повече и от баба, и от мама, но все пак един ден се наложи да погреба и него. Изкопах гроба и лично го положих в него — бе есенен ден, голямото му и добро сърце бе спряло завинаги.
— Мисля си, че никога не е гласувал за никого, г-н Мерсие — рекох свободно. — Дядо поначало нямаше много вяра в политиците, такъв си бе по природа. Единственият политик, когото мисля, че донякъде уважаваше, бе президентът Закари Тейлър[4], който никога не гласувал, че дори и за себе си.