Както по-късно Мики щеше да сподели със съкилийник в централния разпределител на местата за лишава не от свобода на щата Илинойс в Джолиет, любимата им част от цялото шоу била, когато върлият почитате на автомобилите „Додж“ Рандъл Кревниц си припомнял своята версия за убийствата, описвайки Мики и Малъри като „богове на смъртта и унищожението“. Почти толкова добра била и Грейс Мълбъри — единствена оцеляла от атаката на партито на спалните чували, задушаваща се от неизразими емоции.
Малъри се чудеше защо не казват и думичка за обслужващия бензиностанцията на „Арко“ в Боулдър, Колорадо, когото бяха убили — някой си Джеймс Хардинг. Мики го беше прострелял в коляното, преди да втъкне маркуча за бензин в гърлото му, да напълни стомаха му с бензин и да принуди младия човек сам да извърши жертвоприношението, щраквайки собствената си запалка „Bic“.
Точно тогава Мики бе осенен от идеята, чрез която да влязат в пантеона на живите легенди, издигайки се над сивата тълпа на съвременните серийни убийци.
— Дотогава бяхме убивали всички наред — продължи Мики в спомените си пред съкилийника. — Оттам насетне решихме да оставяме по един жив, за да разказва на всеки срещнат кой го е направил. Ще им казваш: „Мики и Малъри“, така щяхме да му казваме. Не знам как не ни дойде на акъла по-рано.
Оуен Трафт се числеше към последните мохикани от групата на оплешивяващите четиридесетгодишни мъже, доживотни ергени, на които демографската наука не обръщаше особено внимание. Живееше под наем в едностаен апартамент в Ийст Пало Алто от по-добрата страна на магистралата и пет дни в седмицата пътуваше час и половина към, и още толкова от Сан Франциско с карта с намаление, излизайки от къщи в шест и половина сутрин и връщайки се в седем вечерта. Така беше от осем години, откакто компанията за индустриални продукти, в която работеше, обяви, че ограничава дейността си в рамките на града. За някой друг жител на областта в рамките на залива на Сан Франциско въпросните пътувания може би биха били социална пречка, но ТраФт нямаше социален живот. Мястото на социален живот за Оуен Трафт беше запълнено от телевизор със сто и седемнайсет сантиметров екран с разделяща се картина и долби стерео звук — привързаност, насадена у него от момента на вкарването на полезната вещ през вратата откъм вътрешния двор посредством кран, за да я издигне до третия етаж. Звукът се поддържаше далеч под максималното ниво, защото иначе съседите започваха да думкат по стените с юмруци. Работното време на телевизора не падаше под седемдесет часа седмично — програми на големите компании, кабелни и кодирани сателитни канали. Двудеково записващо видео, включено на втори кабелен канал, му осигуряваше информация какво се е случило по телевизията през деня. Наскоро Оуен беше писал на човек, чието изобретение беше показано в предаването „Отвъд 2000-та година“ на канала „Дискавъри“, разработил връзка между телефон и видеоапарат с цел програмиране от разстояние. Посредством такава връзка животът на Оуен щеше да достигне съвсем различно ниво на пълнота и завършеност.
Ако някой би си дал труда да го попита, би могъл да научи колко епизода от „Пълна къща“ са в снимачен процес или името на актьора, партниращ на Стефани Зимбалист в първия сезон на излъчването на „Ремингтън Стийл“, допълнено с най-последните изяви на въпросния актьор. За него това не бяха скучни факти, а средството, чрез което се осъществяваше разбирателството с кралството му, затворено в кутията на телевизора. Скрит безопасно зад дистанционното му управление, той ръководеше кралството си с благоразположението на всесилния.
Колкото и много да бяха предаванията, които беше гледал, най-силно го впечатли последният епизод на „Американски маниаци“. Не, не „впечатляващ“ по начина, по който беше впечатляващо „60 минути“. Със свои думи Оуен би окачествил шоуто като вдъхновяващо. Мики и Малъри бяха от хората, които винаги беше разбирал, но никога не беше срещал. Чарлс Мансън, Теди Бънди, Джефри Дамър6 — това бяха хора, за които се отделяше повече телевизионно време и които вдъхновяваха създаването на повече телевизионни филми, отколкото СПИН и рухването на комунизма, взети заедно.
Хора, знаещи какво искат от живота. Хора, превърнали мечтите си в реалност. Оуен беше прекалено слабичък, за да го включат във футболния отбор на гимназията, прекалено невзрачен, за да бъде забелязан от учителите, а широкият му плосък череп със застрашителни вежди го беше лишил от надеждата някога да излезе с момиче. „Можело значи на тоя свят да се спечели слава“ — помисли си Оуен и точно тогава сключи договор със себе си по-смело да се включи в разпределянето й.
6
Чарлс Мансън, Джефри Дамър — известни в САЩ серийни убийци, единият е подбирал за жертви само жени, а вторият е разфасовал жертвите си. — Б.пр.