Выбрать главу

Мики и Малъри са, ами да, непочтителни и невинни, нарисувани със замах като карикатура на най-отвратителния ни кошмар, в стил Суифт/Волтер. Но те наистина са „родени“ от жестокостта. Жестокостта, казват, се предавала по наследство от баща/майка на син/дъщеря, на внуци, правнуци и т.н. До края на света. Жестокостта никога няма да изчезне. Но двадесетият век се отличава с порочността си, изразена в безличността и геноцидността му, и всички ние сме затънали в това столетие, опитвайки се, както казва Пас, да се „измъкнем“ от унаследеното от Хитлер, Сталин, Виетнам, Армения и пр.

Нямах за цел да възвеличавам насилието, въпреки че ще ме обвинят в това. Смятам, че кадрите се сменят бързо и филмът е нервен, какъвто и трябва да бъде; стомахът ви няма да се преобръща, както е при сцената с електрическия трион в „Белязаният“ или при сцената с отхапването на езика в „Среднощен експрес“; не, мисля, че шокът е идеен — идеята, че такава ситуация може да възникне, предизвиква отрицателната реакция на хора от която и да е част на политическия спектър. Но сатирата, ако въздейства истински, е свързана с шок.

Винаги, по всяко време има идеи, които тревожат умовете ни. Не преминаха ли Кубрик и „Портокал с часовников механизъм“ допустимите граници на насилието? Не шокираха ли и не предизвикаха ли погнуса години по-рано Бунюел и Дали само с една очна ябълка и един бръснач? Айзенщайн с една детска количка и един натрошен лорнет? Въпрос на стил, по мое мнение. Всичко живо под слънцето се движи по свой собствен път. Първи бяха гърците — с кръвта, лееща се с кофи, и очите, изскочили от орбитите. Не мисля, че изкуственото степенуване е необходимо. Една очна ябълка и един бръснач са също толкова важни, колкото държавния контрол на агресивността в „Портокал с часовников механизъм“. Човек, умиращ от СПИН, Руската революция или „роден убиец“, продукт на ненормалната система и медиите — все въпрос на поведение, санкционирано под същото слънце, което е направлявало съзнанието ни, още когато планетите са се зараждали от космически газ и прах. Щом започнем, а ние сме започнали, да отделяме овце от стадото по критерий „политически правилно“, основните ни свободи са застрашени.

И все пак аз вярвам, че накрая има любов. Изразил съм го чрез думите на един от героите: „любовта сразява демона“. Без да издавам края, който сме избрали, ще кажа, че ми се струва иронично, дето точно Мики и Малъри се спасяват от Голямото прозяване. Но нека изводите всеки сам да си ги прави.

„В тъмни времена окото започва да вижда.“

Теодор Рутке

1.

С грохота на разярен бог един червен „Додж Чалънджър 383 Магнум РТ“, модел 1970-а година, нашарен с черно като земна пчела, закова на най-централното място пред „Канкакий Соник“, точно до входа.

Рев на мотор, от ония, дето карат майките бързо да си привикват вкъщи децата, пуснати да си поиграят на полянката.

Тътен на хоризонта, предупреждаващ за бурята, която скоро ще се разрази.

Ревът, който спря отведнъж, щом Мики Нокс угаси мотора.

Момчетата и момичетата от по-горните класове, които редовно си повисяваха в „Соник“, преди да се оттеглят на спокойствие към водохранилището, зяпнаха при вида на двамата новопоявили се. Със сигурност не бяха от местните.

Осемнайсетгодишната Малъри се измъкна от колата и, без думичка да излезе от устата й, се отправи към бистрото, пренебрегвайки зяпналите я мъже, жени и лидери на агитки, случили се в „Соник“ във въпросната петъчна вечер. Между късия й потник и тесните дънки се простираха трийсет сантиметра плът, толкова опъната и гладка, сякаш беше издялана от слонова кост. В средата на цялата тая красота лежеше пъпът й — вдлъбнатина, която всеки задушаващ се от хормоналното си производство индивид от мъжки пол в зряла възраст пожела да натисне, та дори после да отнесе страхотен шамар.

Нямаше никакво съмнение: от момичето се излъчваха на вълни секс и опасност.

Малъри влезе в бистрото и за зяпане остана само Мики, чиито тъмни слънчеви очила в стил Джон Ленън и разпрани дънки го правеха да изглежда като младия Тим Лиъри, натъпкан със стероиди. Походката му беше като на оперен квартален бабаит, комуто филмите с Лий Марвин са дошли малко в повече. Роденият с печат „виновен“. Без изобщо да му пука от това.

Най-големите непукисти, които някога се бяха мяркали около Канкакий.

Обичайното бъбрене на тийнейджърите, в случая двайсетина, застанали пред „Соник“, заглъхна, докато Мики достолепно извървя краткото разстояние, отделящо го от входа. Тогава внезапно, ама съвсем неочаквано, се обади първокурсничето Рандъл Кревниц: