Контингентът на Сканети се вля в мравуняка полицейски коли, линейки и други, заобиколили „Канкакий Соник“. Камион на пожарната също беше паркирал наблизо; пламъците се бяха появили в кухнята, след като нямаше вече кой да наглежда там — при наличието на изправен пожарогасител ситуацията лесно можеше да бъде овладяна.
Трима обилно кофеинизирани скаути бяха поели грижата за трафика и задържането на все по-увеличаващата се тълпа журналисти на разстояние от паркинга Щом разпознаха Сканети, те се втурнаха да му разчистят място на паркинга, като за целта изблъскаха екип на Си Ен Ен, подготвящ се за репортаж на живо.
Джими Хейл, помощник-шериф с отдавна небръсната физиономия, посрещна Сканети пред вратата на колата и се лепна за него, докато се промъкваха през плетеницата на ограничителната полицейска лента, проточваща се от абсолютно всички стълбове и ъгли.
— Детектив Сканети, искам само да знаете, че вероятно вие сте причината да стана полицай — каза Хейл. — Четох книгата ви за делото Скаруин и смятам, че тя промени живота ми. Искам да кажа, сигурен съм, че точно тя точно промени живота ми.
Сканети изчака на вратата на бистрото, за да изнесат носилките с два трупа, опаковани в чували с прикачени етикети.
— Това, дето сте го казали, че трябва да се мисли като убиеца, аз се опитвам да го правя всеки ден. Някой път ей така си сядам и си мисля: „Какво щях да направя точно сега, ако бях убиец-психопат?“ или „Какво щеше да направи Джак Сканети?“
Хейл се надяваше на усмивка, на някаква реакция, на каквото и да е от страна на Сканети, но детективът не му обръщаше никакво внимание.
— Четох преди известно време книгата на Антъни Робинс и той казва, че пътят към успеха било да намериш някой, който наистина е добър в нещо, и да се уподобиш на него. И ми се струва, че успявам да ви имитирам, честно.
Сканети драсна клечка кибрит и запали цигара. Беше на тридесет и пет години, но вече с прошарени слепоочия и понаедрял, почти разплут в кръста. Гласът му беше като на човек, започнал да пуши на десет години (така си и беше).
— Ами „Сканети за Сканети“?
— О, да. Много ми хареса. Адски много. Без съмнение. Направо се изненадах, че не надмина по продажба другата.
След време Хейл си спомняше, че в този момент Сканети му връчил все още горящата клечка кибрит. А сега обгърна пламъчето в шепи, сякаш беше получил божи дар.
— Най-великият момент в живота ми — твърдеше Хейл след време. — Не ме интересува какво разправят за него. Това беше постъпка на велик човек.
Сканети го потупа по гърба, усмихна се и каза:
— Кафе, черно. И се погрижи в чашата да няма кръв.
Въпреки че Илинойс се падаше извън периметъра на Сканети, нямаше съмнение, че точно той е човекът за убийствата на Мики и Малъри. Лично губернаторът беше вдигнал телефона да го издири с помощта на литературния му агент и да го намери в някакво долнопробно стрийптизьорско заведение. Триста километра скоростно каране, сирени и няколко грама „веществено доказателство“, конфискувано преди известно време от прокуратурата, го бяха изправили на крака дотолкова, че мръснишкото му изражение можеше да бъде объркано с пълно концентриране.
Сканети не се водеше вече в списъка на държавните служители, а разчиташе за издръжката си на американския читател, който с огромно желание се разделяше с 24 долара и 95 цента, за да получи екземпляр от първото издание с твърди корици на епоса му за истинския свят на престъпността. Последната му творба, „Сканети за Сканети“, се продаде в 750 000 екземпляра още през първата седмица след отпечатването въпреки усмъртителните отзиви на критиците за чисто и простото пренаписване в самохвален тон на случая „Ф. Скаруин“. Появата му в „Монтел Уилямс“ покачи предаването на първо място за седмицата, още повече че участвуваше в телевизионен диспут с три жени, всяка от които претендираше, че е забременяла изкуствено от Ричард Рамирес.