Изобилно примесени с кръв, секс и рокендрол, убийствата на Мики и Малъри бяха точно това, от което Сканети се нуждаеше, за да се върне на върха. Издателят му вече събираше „негри“ за бъдещата му книга („Сканети за Сканети“ беше първата и последна книга, написана от Джак самостоятелно).
Сканети мина в същата последователност през местата, откъдето бяха минали Мики и Малъри, преди да отстрелят всичко живо на сбогуване с „Канкакий Соник“, като тръгна от дамската тоалетна. Следователите вече бяха започнали да събират и изнасят трупове и веществени доказателства, но очертанията на телата и кървавите петна достатъчно стимулираха въображението за начина, по който се бяха развили събитията. Ето например Мики беше застрелял двете лидерки на агитка с един куршум. „Доста забавно — помисли си Сканети. — Такъв стил заслужава възхищение.“
Според собственото му убеждение, той беше първото ченге, сетило се да надникне в клозетите. Все пак бе имало някаква причина Малъри да се отправи към тоалетната. На вътрешната страна на втората вратичка той откри сърцето, нарисувано от Малъри с червило: „М и М“. „Обзалагам се, че е сладка като бонбончетата «ММ» — помисли си Джак. — Топи ти се в устата.“
Мярна отражението си в напуканото огледало. Всички пукнатини се събираха в кратер, но той не беше в състояние да определи със сигурност дали линиите, които виждаше, излизат от черното петънце, или влизат в него. Само дето в центъра имаше следи от кръв. Той се улови как разглежда цялата тая картинка и себе си. И се засмя.
Обладаването на Джак от магията на убийството дойде не като резултат от собствен избор, а вследствие прищявка на съдбата.
Седем дни след петия си рожден ден невръстният Джак Сканети съпровождаше майка си до библиотеката на Тексаския университет, където тя — стажант-учител в общинско училище в Остин, беше редовен посетител.
Беше малко след дванайсет на обяд и студентът от инженерно-архитектурния факултет Чарлз Уитман тъкмо се беше настанил на наблюдателната площадка на най-високата сграда в Остин, съвсем същата, към която по същото време се бяха насочили Джак и неговата майка, намиращи се в пълно неведение относно горепосочения факт. Уитман носеше малък куфар, съдържащ: шестмилиметрова пушка с оптически мерник; „Ремингтън“ трийсет и пети калибър, тип „помпа“; „Магнум“ 357; деветмилиметров „Люгер“; стара армейска карабина; ловджийска пушка с рязана цев и голям нож.
Настанил се на върха на наблюдателната кула, Уитман, по причини, които никога няма да бъдат изяснени, освен обстоятелството, че плещите му се превивали от тежкия академичен товар на четиринайсет курса лекции през семестъра, започна да подбира и поваля нищо неподозиращи хорица с ужасяваща точност.
Една от първите жертви беше Катрин Кюлии Сканети. Звук не се чу, но гръдният й кош експлодира и тя се просна на земята пред мъничкия Джак — Уитман стреляше от двайсет и седмия етаж. Някакъв храбър непознат сграбчи Джак и го захвърли в храстите, после тичешком потърси укритие за себе си.
В „Сканети за Сканети“ Джак разказа как цял ден лежал в храстите, покрит с мравки, без да може да се откъсне поглед от мъртвото тяло на майка си. Всъщност на полицията отне само час и петнайсет минути да се изкачи на площадката и да застреля Уитман, но при такава покъртителност на трагедията малцина биха се заяли със служителя на закона за преувеличението му.
Отмъщението се превърна в негова мания; като полицай, нарушаващ правилата, за да постигне желаното, той често използуваше миналото като извинение за поведението си. Обществеността го приемаше като символ на нетърпимост към непрекъснато разрастващото се насилие, задушаващо страната в края на двадесетото столетие. За колегите си в полицията той беше в тежест — бясно куче, чието неуважение към процедурата почти не се компенсираше от вродената му способност да влезе под кожата на някой убиец и да мисли като него.
Което приличаше на дарба. А може би и не.
При положение че липсваха други оцелели свидетели, които да опишат какво се е случило в бистрото, Сканети можеше да разчита единствено на помощта на Рандъл Кревниц, за да сглоби от парчетата цялата история. Скапаните психиатри можеха да си държат Рандъл за ръчичка през следващите пет години, докато той се чуди защо не е в състояние да задържи ерекцията си или защо светът е толкова отвратително гаден, но точно сега Сканети се нуждаеше от отговори.