Проведе три телефонни разговора, които му отнеха двайсет минути. После остави слушалката и отново насочи мислите си към Мейс Пери.
Не обичаше да губи. И не беше губил от детските си години, когато гонеше неосъществимите си мечти из царевичните ниви на Канзас. Тази жена е добра, но все пак не е нищо повече от едно улично ченге.
Вдигна слушалката и набра още един номер.
— Време е за резервния план — обяви той.
Въпреки късния час Честър Акерман беше буден и седеше във всекидневната на луксозния си апартамент в Уотъргейт Билдинг. Управляващият съдружник на „Шилинг и Мърдок“ беше сменил официалния костюм с бежови панталони, оранжев кашмирен пуловер и мокасини. Мечтата му рано сутринта да поплава с 12-метровата си яхта се изпари в момента, в който насреща прозвуча гласът на Бърнс.
Остави чашата уиски със сода, която държеше в ръка, седна на канапето и събра кураж.
— По-добре да се държа настрана от тази история. Вече ти казах за Даян, която задаваше неудобни въпроси, а после уволних Кингман. Мисля, че свърших достатъчно.
Отговорът на Бърнс бе като гюле, което го улучи право в корема.
— Май забравяш, че натрупа цяло състояние от сделките, които ти осигурявах, и то без да си мръднеш дебелия задник! Дойде време да се отплатиш на правителството за всичко, така че си затваряй устата и слушай! Документите, които ти поръчах, трябваше вече да са готови.
— Готови са — отвърна с треперещ глас Акерман, от чийто кураж не бе останала и капка.
— Сега ще действаш точно според инструкциите ми! Ако объркаш нещо…
Бърнс не млъкна в продължение на цели десет минути. После просто остави слушалката и се облегна назад.
„За една година този мръсник спечели повече, отколкото аз за цял живот“, гневно си помисли той. „А сега единственото му желание е да се скрие в дупката заедно с милионите си! Бил свършил достатъчно!“
Част от съзнанието му плачеше Акерман да не изпълни инструкциите, за да може да заповяда екзекуцията му. Мери Бард щеше да убие плъх като него дори само с поглед!
„Не ме предизвиквай, паразит мръсен! Дори не си го помисляй!“
102
Рано сутринта дукатито с рев напусна имението на Олтман. Полицайката, която го караше, имаше задачата да разхожда евентуалните си преследвачи по второстепенните пътища на щата Вирджиния поне два часа. Няколко минути по-късно през портала излезе и бентлито, шофирано от Хърбърт. Той отиваше на близкия пазар, но първо трябваше да мине през центъра на Вашингтон. На задната седалка лежеше Мейс Пери.
Трийсет и пет минути по-късно тя вече влизаше в Юниън Стейшън. Купи си билет от близкия автомат и зае мястото си в експресния влак, който трябваше да потегли след няколко минути. Настани се до прозореца и отправи поглед към панорамата навън. Предстояха й малко повече от два часа път, през които трябваше да обмисли подробно посещението си в адвокатската кантора „Хамилтън, Петрочели и Сприслър“. Когато влакът пристигна в Нюарк, Мейс взе такси до двайсететажната офис сграда в центъра на града. Пътуването до там й отне петнайсет минути.
Цялата кантора бе в мрамор и полирано дърво, а по стените висяха скъпи картини. Излъчваше солидното спокойствие, характерно за традициите и наследеното богатство, въпреки че според справката на Рой в интернет тя беше регистрирана само преди петнайсет години. Беше специализирана в областта на гражданските дела и най-вече разводите. Управляваше се от три съдружнички — Джули Хамилтън, Манди Петрочели и Кели Сприслър, всички от Ню Джърси, завършили един и същ юридически факултет в една и съща година. Веднага след дипломирането си те бяха регистрирали съвместна фирма, която, пак според справката на Рой, беше заработила успешно още от първия ден, а нейните собственички се радваха на много висока репутация в юридическите кръгове на Нюарк. В момента там работеха четиринайсет юристи, плътно ангажирани с бракоразводните дела на богати клиенти, голяма част от които живееха и работеха в Манхатън.
Рецепционистката — безупречно изглеждаща жена малко над трийсет — се намръщи, когато Мейс обясни коя е и какво иска.
— Те не желаят да разговарят с вас! — безцеремонно отсече тя.
— Знам и затова реших да дойда лично. Въпросът е наистина важен. Не можете ли поне да им кажете, че съм тук?