— Привилегия на първородното дете, нищо повече — направи опит да се усмихне Бет.
— Дали така ми се стори, или шефът на ЦРУ наистина беше доволен от развоя на събитията?
— Не ти се е сторило. Познай кой ще си възвърне цялата власт над разузнаването след отстраняването на Донъли и ще присъства на ежедневния брифинг при президента…
— Права си.
Размениха си кратка прегръдка, после Бет отново се превърна в началника на полицията Пери, качи се в патрулка №1 и се отправи към града, за да продължи борбата с престъпността.
— За днес нямам планове — обади се Рой. — Какво ще кажеш за един обяд с бивш баскетболист, който внезапно се е превърнал в еднораменна закачалка? Аз черпя.
— Звучи ми страхотно. Ще ти режа месото и ще ти бърша устата със салфетка.
— Би било добра тренировка за в бъдеще.
— Какво бъдеще? — остро попита Мейс.
Той се изчерви и отстъпи крачка назад.
— Е, приемаш ли поканата за обяд?
— С удоволствие.
По-късно вечерта Мейс яхна дукатито и полетя по магистралата към Вашингтон. Не след дълго се озова в Шести район и отиде на мястото, на което животът й се беше променил завинаги. Гледката я накара да стисне зъби, бузите й поруменяха. Някой ден това място ще ми донесе дълбоко задоволство, а не болка в сърцето, решително тръсна глава тя. И когато този ден настъпи, а той непременно ще настъпи, Мейс Пери реално ще се е завърнала.
Примигването на автомобилни фарове я накара да се обърне. В следващия миг трепна от изненада. От полицейската кола слезе Бет Пери, все още в парадната си униформа.
— Помислих си, че непременно ще се отбиеш тук — тихо рече сестра й.
— Толкова добре ме познаваш, че чак се плаша — отвърна Мейс.
— Все пак сме сестри. Освен това…
— … сме и ченгета — довърши вместо нея Мейс. — Нали това искаше да добавиш?
— Няма да се откажем, Мейс.
— Знам — кимна по-малката сестра, помълча известно време, после продължи: — Защо имам чувството, че Донъли и Бърнс си седят в някой кабинет и продължават обичайния си бизнес?
— Защото най-вероятно е така.
— Много справедливо!
Бет вдигна глава към стария жилищен блок.
— Вече не ми изглежда толкова зле — подхвърли тя.
— Какво говориш? Блокът е пълна развалина!
— Ще се нуждае от малко потягане и нова боя.
— Какво?
— Има решение да бъде превърнат в районен спортен център.
— Откога?
— От вчера, когато убедих кмета да подпише заповедта.
— Защо? — попита Мейс.
— А защо не? Това е една стара сграда, която не служи за нищо. Можем да я оставим да се срути, но можем и да я използваме за нещо полезно. Движение напред, което важи както за сградите, така и за хората.
Заковала поглед в тъмния блок, Мейс поклати глава и промълви:
— Ти и татко винаги сте били по-добри от мен в символите…
— А пък аз си мисля, че ти и татко адски много си приличате.
— Наистина ли? — изненадано я погледна Мейс.
Бет кимна.
Мейс извърна очи към патрулката. Шофьорът седеше зад волана и търпеливо чакаше.
— Приключи ли за тази вечер, сестричке?
— Да — протегна се Бет. — Мисля да се прибера у дома и да се излегна във ваната с книга в ръка.
— Искаш ли да те закарам?
— С мотоциклета? — учудено попита Бет и се обърна към лъскавото дукати.
— Някакъв проблем?
— Не, но… Все пак отговорностите ми като началник на полицията…
— Млъквай и сядай! Можеш да използваш каската на Рой.
Гумите изсвириха и спортната машина се стрелна напред. Бет здраво прегърна сестра си през кръста. Мейс летеше с непозволена скорост и с лекота задминаваше колите по магистралата „Джордж Уошингтън“.
Бет понечи да й изкрещи в ухото, но се отказа. После строгата и придържаща се към устава полицейска шефка направи нещо немислимо — вдигна ръце нагоре, притисна се в гърба на сестра си и нададе тържествуващи викове.
Пътуваха към спокойната част на Вашингтон, където не се стреляха за петдоларови дози или за илюзорен респект. Но и двете знаеха, че сърцето и професията винаги ще ги теглят отвъд линията на предвидимостта, където хора като тях никога не избягват битката, а напротив — хвърлят се в нея. Това беше техният свят.
Мейс завъртя докрай ръчката на газта и двете сестри изчезнаха в далечината.