Пуристите са трогателни с чистия си патриотизъм, но и нелепо консервативни, а на моменти, дори доста смешни.
Тогава, ще се запитате вероятно, одобрявам ли безрезервно употребата на чужди думи в един език, независимо от обстоятелствата?
Категорично не! Намирам за крайно вредни и дори позорни само онези чуждици, които се възприемат не по естествен път, чрез процеса на бавното им попиване в езиковата тъкан, а се налагат маниерно, демонстративно и изкуствено.
Причините може да са всякакви — идеология, раболепие, снобизъм или просто мързел. Каквито и да са мотивите, изкуствено натрапените чуждици звучат грозно, псевдоелитарно, а, всъщност — просташки и дори абсурдно.
Нека започнем с възприемането на руски думи след 09.09.1944 г. В този случай, чрез езика, се правеше опит да се натрапи и наложи една чужда за патриархалния български дух идеология и, едновременно с това, да се демонстрира послушание и лоялност към по-силния народ.
Хората, по-възрастни от моите съвременници, не може да не си спомнят за купищата колхози, совхози, кулаци, болшевики и товарищи, които са гъмжали в речта ни непосредствено след девети септември и в първото десетилетие след това. После езикът започнал да се лекува. Русизмите станали по-редки, а речта възвърнала националния си характер, просто защото, постепенно, съзнанието на хората започнало да се нормализира.
Все пак, от тази епоха и до днес са оцелели доста езикови механизми и навици. Дори сега, когато гласуваме, често приемаме решенията с „болшинство“, вместо с „мнозинство“, а ужасните, често неразгадаеми абревиатури са езиков навик, наследен до голяма степен от руската система. Медиите изобилстват с термини като ДКЕВР, РЗОК, ОКЗГ и т.н. и т.н., които често са неразбираеми за обикновените хора не по-малко от китайските йероглифи.
В наше време, като своеобразен контрапункт на съветското влияние, се получава същото абсурдно политическо и идеологическо омаскаряване на езика. Вече сме европейци, казваме си гордо, членове сме на НАТО и няма да говорим с руски, а с английски примеси в речта.
И се започва една… Вече го няма доброто старо управление, имаме си менежмънт. Нямаме наблюдение, а мониторинг. Няма ги празненствата, ’щото ги замени хепънинг. Вместо почивни дни си имаме уикенд, а вместо избиратели — електорат. Вслушването в гласа на народа е популизъм, често съчетано с родния епитет „евтин“, а канцеларията набързо стана офис на времето, кой знае защо, така наричаха малките килерчета, в които чистачките държаха метлите си. Няма я вече добрата заетост, професия или занаят. Замени ги бизнесът. Няма я и търговската отстъпка. На власт дойде промоцията. Да продължавам ли да изреждам? Едва ли има смисъл. Струва ми се, че представих достатъчно примери, за да ви убедя.
И не би имало нещо кой знае колко укорително, ако тия извращения декорираха само устната реч. Живеем в уж свободна държава и няма как да повлияем върху словесния избор на хората. Но не мисля, че е така. Напротив, много често обикновените хора все повече се дивят на новите екзотични „англиканизми“, а елитът, който трябва да дава пример за чистота и правилност на книжовния език, бълва в най-популярните средства за масово осведомяване-телевизия, всекидневници, радио, нови и нови чуждици.
Друго явление, което провокира използването на повече чужди думи в речта, е снобизмът. Всеки иска да изглежда по-важен, по-значим, по-културен и по-учен в очите на своите съседи. За мен си остава мистерия и до днес не мога да проумея се смята, че употребата на чуждици непременно ще доведе до този ефект. Сред моето поколение се считаше за много шикозно да употребяваш френската думичка „мерси“, вместо хубавата и благозвучна българска дума „благодаря“. Днес OK твърдо замени „хубаво“, „добре“ или „всичко е наред“. За жалост, не особено светъл пример в това отношение дават българските учени, литературни критици и журналисти. Всички те забравят, че силната, мъдра и дълбока мисъл определено се отличава с простота. Мисля, че нито Буда, нито Иисус, нито Мохамед са си служили с дълги и сложни думи, непонятни абревиатури и изобилие от чуждици. Нито Абрахам Линкълн, Джон Кенеди, Томас Джеферсън или Чърчил, известни с ораторското си майсторство. Нашите интелектуални пауни не осъзнават, че пъстрите и зле съчетани пера, с които кичат речевата си опашка, нерядко са толкова неуместни и безвкусни, че направо граничат със смешното. Като любовното обяснение на съвременния философ:
„Фиксирайки симптомите на своята парадоксална илюзия, фундаментално се парализирах, мистифициран от вашите очарователни очи.“