Когато бяха тийнейджъри, Иг мразеше да слуша брат си как свири и си измисляше какви ли не оправдания, за да не ходи с родителите си на участията му. От завист му се разболяваше стомахът, не можеше да спи в нощта преди голям концерт на Тери в училище или, по-късно, в местните клубове. Особено мразеше да гледа изпълненията на Тери, когато е с Мерин — не издържаше да гледа насладата, изписана по лицето ѝ, да я вижда запленена от неговата музика. Когато тя се поклащаше в такт със суинг мелодиите на Тери, Иг си представяше как брат му посяга към бедрата ѝ с невидими ръце. Но сега вече го беше преживял. Отдавна го беше преживял и всъщност единствената част от деня, която днес му беше приятна, беше да гледа „Оранжерията“, когато Тери свиреше.
Иг също щеше да свири, ако не беше астмата му. Никога не би набрал достатъчно въздух в гърдите си да накара тромпета да вие така. Знаеше, че баща му е искал той да свири, но когато Иг се насилваше, въздухът му свършваше, така го стягаше в гърдите, че му призляваше, а краищата на полезрението му се затъмняваха. На няколко пъти упорства дотолкова, че припадна.
Когато стана ясно, че доникъде няма да стигне с тромпета, Иг пробва с пианото, обаче не му провървя. Учителят, приятел на баща му, беше пияница с кървясали очи, който вонеше на дим от лула и зарязваше Иг сам да репетира някоя безнадеждно сложна пиеса, а той самият отиваше в съседната стая да подремне. След това майката на Иг предложи бас, но по това време той вече не се интересуваше от овладяването на музикален инструмент. Интересуваше го Мерин. Откакто се влюби в нея, семейните духови инструменти не му трябваха повече.
Все някога трябваше да се види с тях — с баща си и с майка си, а също и с Тери. Брат му беше в града, беше пристигнал с нощен полет за осемдесетият рожден ден на баба му утре — „Оранжерията“ беше в лятна ваканция. Тери за пръв път се връщаше в Гидиън след смъртта на Мерин и нямаше да остане дълго, вдругиден си заминаваше. Иг не го обвиняваше за това, че иска бързо да се измъкне. Скандалът избухна точно когато шоуто набираше скорост и можеше да му струва всичко; това, че Тери изобщо се върна в Гидиън, място, където рискуваше да го снимат със сексуалния убиец, неговия брат, говореше много за него — за тази снимка „Инкуайърър“ биха се изръсили поне с един бон. Но пък Тери никога не бе повярвал, че Иг е виновен в каквото и да било. Тери беше най-шумният и най-яростният защитник на Иг по време, когато телевизията би предпочела той да казва троснато „Без коментар!“ и да продължава нататък.
Иг можеше да ги избягва засега, но рано или късно щеше да му се наложи да рискува да ги срещне очи в очи. Може би, мислеше си той, със семейството му щеше да е различно. Може би те щяха да са неподатливи на въздействието му и тайните им щяха да си останат тайни. Те го обичаха и той ги обичаше. Обичта трябваше да има някакво значение. Може би той би могъл да се научи да контролира това, да го изключва, каквото и да представляваше то. Може би рогата щяха да паднат. Бяха се появили без предупреждение — защо да не изчезнат по същия начин?
Той приглади назад с ръка рядката си безжизнена коса — на двайсет и шест косата му оредяваше!, — а после стисна главата си с длани. Мразеше безумното препускане на мислите си, как една идея отчаяно преследваше друга. Пръстите му докоснаха рогата и той извика от уплаха. На устата му беше да каже: „Господи, моля те, Господи, накарай ги да се махнат…“, но после се усети и си замълча.
Едно усещане пропълзя нагоре по ръцете му. Ако сега той беше дявол, можеше ли да говори за Бог? Щеше ли гръм да го удари и да го порази с бяла светкавица? Щеше ли той да изгори?
— Господи — прошепна той.
Нищо не се случи.
— Господи, Господи, Господи — повтори.
Наведе глава настрани и се ослуша в очакване на някакъв отклик.
— Моля те, Господи, накарай ги да се махнат. Съжалявам, ако снощи съм извършил нещо, с което съм те ядосал. Пиян бях. Сърдит бях — изрече Иг.
Той притаи дъх, вдигна очи и се погледна в огледалото за обратно виждане. Рогата си бяха там. Вече свикваше с гледката им. Те се превръщаха в част от лицето му. При тази мисъл се разтрепери от погнуса.
В края на полезрението си той забеляза да му се промъква отдясно проблясък на бяла светлина. Врътна рязко кормилото и спря до бордюра. Иг караше без да мисли, без да обръща внимание къде се намира и без представа накъде е тръгнал. Беше пристигнал, не нарочно, пред „Светото сърце на Дева Мария“ — църквата, в която беше ходил със семейството си през две трети от своя живот и където за пръв път бе видял Мерин Уилямс.