Гледаше „Светото сърце“ с пресъхнала уста. Не беше влизал там, нито пък в която и да било друга църква, откакто убиха Мерин — не искаше да е част от тълпата и останалите енориаши да го зяпат. Нито пък искаше да си оправя отношенията с Бога — Бог трябваше да си оправи отношенията с него.
Може би ако влезеше вътре и се помолеше на Господ, рогата щяха да отпаднат. Или пък може би… Може би отец Моулд щеше да знае какво да прави той. Тогава на Иг му хрумна нещо. Отец Моулд можеше да не е податлив на влиянието на рогата. Ако някой би могъл да устои на тяхната власт, помисли си Иг, нямаше ли това да е човек с расо? Той имаше на своя страна Бог и закрилата на Божия дом. Може би можеше да си уреди екзорсизъм. Отец Моулд трябваше да познава хора, с които би могъл да се свърже по подобен повод. Пръскане със светена вода, няколко молитви „Отче наш“ — и Иг пак щеше да стане нормален.
Остави гремлина до бордюра и тръгна по бетонната алея към „Светото сърце“. Тъкмо посягаше към вратата, когато се усети и отдръпна ръката си. Ами ако щом докоснеше резето, ръката му започнеше да гори? Ами ако не можеше да влезе? — запита се той. Ами ако когато се опиташе да мине през вратата, някаква черна сила го отблъснеше, блъснеше го и той паднеше по задник? Видя се как залита през нефа, изпод яката на ризата му се кълби дим, очите му изскачат от орбитите си като на анимационен герой, представи си задушаване и раздираща болка.
Принуди се да посегне и да хване резето. Едното крило на вратата се отвори под натиска на ръката му — ръка, която нито започна да гори, нито да смъди, не почувства никаква болка. Той се взря в сумрака на нефа, над редовете от лакирани с тъмен лак скамейки. Мястото миришеше на сухо дърво и стари книги с химни, с техните овехтели от слънцето кожени подвързии и крехки страници. Той винаги бе обичал този мирис и се учуди, че все още му харесва, че не се задавя от него.
Влезе през вратата. Иг разпери ръце и зачака. Погледна надолу по дължината на едната си ръка, после на другата — изчакваше да види дали някакъв дим няма да се процеди изпод маншетите на ризата му. Но никакъв дим не се процеди. Той вдигна ръка и пипна рога, стърчащ над дясното му слепоочие. Там си беше. Той очакваше те да изтръпнат, да запулсират — но нищо не се случи. Църквата бе пещера, изпълнена с мрак и тишина, осветена единствено от пастелното сияние на витражните прозорци. Мария в нозете на сина си, когато Той издъхва на кръста. Йоан, който кръщава Иисус в реката.
Помисли си, че трябва да отиде до олтара, да коленичи там и да се помоли на Господ за отдих. Усети как молитва се оформя на устните му: „Моля те, Господи, ако накараш рогата да се махнат, аз винаги ще Ти служа. Ще се върна в църквата, ще стана свещеник, ще разпространявам Словото, ще разпространявам Словото в горещи страни от Третия свят, където всички са прокажени, ако все още някой е болен от проказа, само моля те, накарай ги да изчезнат, направи ме пак такъв, какъвто бях.“ Но не стигна дотам, че да я каже. Преди да е направил и крачка, той чу лекото дрънчене на желязо, което се удря в желязо, и обърна глава.
Все още стоеше на входа на атриума и вляво от него имаше врата, леко открехната, която водеше към стълбище. Там, долу, имаше малка спортна зала, предоставена на енориашите за различни функции. Желязото пак издрънча тихо. Иг докосна вратата и когато тя се отвори по-широко назад, оттам се заизлива струйка от кънтри музика.
— Ехо? — провикна се той от вратата.
Пак дрънчене на желязо и безпомощно пъшкане.
— Да? — провикна се отец Моулд. — Кой е?
— Иг Периш, сър.
Последва мълчание. Проточи се малко повече.
— Слез долу да ме видиш — рече Моулд.
Иг заслиза по стълбите.
В дъното на мазето редица флуоресцентни лампи осветяваха издута постелка за пода, няколко грамадни надуваеми топки, греда — уреди за гимнастически занятия на деца. Но тук, до стълбището, някои лампи не светеха и беше по-тъмно. Покрай стените бяха наредени в кръг машини за кардиотренировка. Близо до подножието на стълбището имаше лежанка, на която отец Моулд се беше изпънал по гръб.
Преди 40 години Моулд беше крило на „Сиракуза“ и после — морски пехотинец, беше отслужил военния си дълг в Железния триъгълник и все още имаше телесната маса и завладяващото присъствие на хокеист и самоуверената властност на войник. Ходеше бавно, прегръщаше хората, когато го развеселяваха, и беше симпатичен като мил, стар санбернар, който обича да спи върху мебелите, макар и да знае, че не бива. Беше облечен в сив анцуг и вехти, ожулени адидаски. Кръстът му беше окачен на единия край на щангата и се полюшваше кротко, докато той я сваляше и после тромаво я вдигаше отново.