Предната вечер бяха излезли заедно, но след като Иг се понапи, естествено, започна да мисли за Мерин — след няколко дни беше годишнината от смъртта ѝ. Колкото повече пиеше, толкова повече му домъчняваше за нея и толкова повече осъзнаваше колко малко си приличаха тя и Глена — с нейните татуировки и изкуствени нокти, лавица за книги, отрупана с романите на Дийн Кунц, цигари и полицейско досие Глена беше точно обратното на Мерин. Иг се дразнеше да я гледа седнала от другата страна на масата, да бъде с нея му се струваше предателство, въпреки че не знаеше дали спрямо Мерин, или спрямо него. Най-накрая му се наложи да се махне — Глена постоянно посягаше да погали кокалчетата на ръката му с пръст — жест, с който тя изразяваше нежност, но който по някаква причина го вбесяваше. Той отиде в мъжката тоалетна и се кри там двайсет минути. Когато се върна, завари сепарето празно. Седна и пи един час, и чак тогава се усети, че тя няма да се върне, ала той не съжалява за това. Но по някое време през нощта и двамата се бяха оказали в едно и също легло — леглото, което деляха от три месеца.
Той чу далечното дърдорене на телевизора в съседната стая. Значи Глена все още беше в апартамента, още не беше тръгнала за салона. Щеше да я помоли да го закара на лекар. Краткото облекчение, обзело го при мисълта за смъртта, бе отминало и той вече се ужасяваше от предстоящите дни и седмици: баща му, който се мъчи да не заплаче, фалшивата бодрост на майка му, системи, лечения, облъчване, безпомощно повръщане, болнична храна.
Иг припълзя в съседната стая, където Глена седеше на дивана във всекидневната по потник на „Гънс енд Роузис“ и избеляло долнище на пижама. Прегърбена, тя се беше облакътила на масичката за кафе и натикваше с пръсти в устата си остатъка от поничка. Пред нея беше кутията с понички от супермаркета отпреди три дни и двулитрова бутилка диетична кока-кола. Гледаше дневно токшоу.
Тя го чу и се извърна към него, хвърли му неодобрителен поглед изпод натежалите си клепачи и отново се вторачи в телевизора. Темата на днешното предаване беше „Най-добрият ми приятел е социопат!“. Някакви разплути селяндури се готвеха да почнат да се замерят със столове.
Не беше забелязала рогата.
— Струва ми се, че съм се разболял — каза той.
— Я не се заяждай с мен — тросна се тя. — И аз съм махмурлия.
— Не, искам да кажа… Погледни ме. Добре ли ти изглеждам? — Попита, защото трябваше да е сигурен.
Тя бавно извърна отново глава и се втренчи в него изпод клепките си. Все още бяха намазани с туша от снощи, леко размазан. Глена имаше гладко, приятно закръглено лице и гладко, приятно закръглено тяло. Би могла да стане и модел — модел за големи размери. Беше по-тежка от Иг с двайсетина килограма. Не че беше гротескно дебела — той беше абсурдно кльощав. Тя обичаше да е отгоре, когато се чукат, и когато облягаше лакти на гърдите му, можеше да му изкара всичкия въздух и предизвикваше неволна еротична асфиксия. Иг, който толкова често с мъка си поемаше дъх, знаеше всички известни личности, умрели от еротична асфиксия. Учудващо честа кончина сред музикантите. Кевин Гилбърт. Хидето Мацумото, вероятно. Майкъл Хътчънс, разбира се — точно в този момент не му се мислеше за него. Вътрешният дявол. Всеки от нас.
— Още ли си пиян? — попита тя.
Той не отговори, тя поклати глава и пак се вторачи в телевизора.
Това беше положението. Ако и тя ги беше видяла, щеше да скочи на крака с писък. Но тя не ги виждаше, защото тях ги нямаше. Те съществуваха само в съзнанието на Иг. Сигурно ако сега се погледнеше в огледалото, и той нямаше да ги види. Но точно тогава Иг видя отражението си в прозореца — и рогата си бяха там. В прозореца той беше стъклена, прозрачна фигура, демоничен призрак.
— Мисля, че трябва да отида на лекар — каза той.
— Ти знаеш ли от какво имам нужда аз? — попита тя.
— От какво?
— От още една поничка. — Тя се наведе и погледна в отворената кутия. — Мислиш ли, че мога да изям още една поничка?
Той отвърна с безизразен, непознат глас:
— Че какво те спира?
— Вече изядох една и изобщо не съм гладна. Просто ми се иска да я изям. — Тя извърна глава нагоре и се взря в него, и очите ѝ внезапно придобиха блясък, едновременно уплашен и умолителен. — Иска ми се да изям цялата кутия.
— Цялата кутия — повтори той.
— Дори не искам да ги пипам с ръце. Искам да си забия муцуната в нея и да плюскам. Знам, че е гадно. — Тя започна да брои поничките, като докосваше всяка с пръст. — Шест. Според тебе може ли да изям още шест понички?