— Това са рога — рече той.
— Знам, че са рога.
Доктор Реналд поклати глава.
— Върховете им изглеждат възпалени. Болят ли?
— Адски.
— Ха! — възкликна докторът и потърка устни с ръка.
— Нека ги измеря. — Той измери обиколката им в основата със сантиметър, а после — дължината им от слепоочието до върха и разстоянието между двата върха. Надраска някакви цифри на кочана си с рецепти. Прокара мазолестите си пръсти по тях, опипа ги със загрижено, умислено изражение и Иг разбра нещо, което не искаше да знае. Разбра, че доктор Реналд няколко дни преди това е стоял в тъмната си спалня и е надничал иззад завесата през прозореца ѝ и е мастурбирал, докато е наблюдавал как седемнайсетгодишните приятелки на дъщеря му палуват в басейна.
Лекарят отново се дръпна назад, сивите му очи на старец гледаха тревожно. Явно вземаше решение.
— Знаете ли какво ми се иска на мен?
— Какво? — попита Иг.
— Да стрия малко оксиконтин и да го шмръкна. Обещах си, че няма да шмъркам на работа, защото мисля, че от него оглупявам, но не знам дали ще мога да издържа още шест часа.
На Иг му беше нужно малко време, докато разбере, че лекарят чака да чуе мнението му по въпроса.
— Може ли просто да поговорим за тия неща на главата ми? — попита той.
Раменете на доктора се свлякоха. Той се извърна и изпухтя протяжно и сърдито.
— Слушайте — рече Иг. — Моля ви. Имам нужда от помощ. Трябва някой да ми помогне.
Доктор Реналд неохотно вдигна поглед към него.
— Не зная дали всичко това се случва, или не — продължи Иг. — Струва ми се, че полудявам. Как така хората реагират толкова слабо, като видят рогата? Ако аз видя рогат човек, ще се напикая в гащите. — И всъщност беше направил точно това, когато се видя за пръв път в огледалото.
— Трудно се запомнят — отвърна докторът. — Щом извърна очи от теб, забравям, че ги имаш. Не знам защо.
— Но сега ги виждате.
Реналд кимна.
— И никога ли не сте виждали нищо като тях?
— Сигурен ли си, че не мога да шмръкна малко окси? — попита докторът. Лицето му се разведри. — Ще си го поделим. Можем да се надрусаме заедно.
Иг поклати глава.
— Слушайте, моля ви…
Лекарят направи грозна гримаса, но кимна.
— Как така не викате тук други лекари? Защо така не се отнасяте по-сериозно към това?
— Честно казано — отвърна Реналд, — малко ми е трудно да се съсредоточа върху твоя проблем. Не спирам да си мисля за хапчетата в чантата ми и за онова момиче, дето дъщеря ми се мотка с нея, Нанси Хюз. Боже, как искам дупенцето ѝ. Обаче се чувствам малко нещо извратен, като си мисля за него. Та тя още носи скоби!
— Моля ви! — възкликна Иг. — Моля за мнението ви на лекар… за вашата помощ! Какво да правя?
— Шибани пациенти! — възкликна лекарят. — Само за себе си ви пука!
Пета глава
Той караше. Не се замисляше накъде, и доста време нямаше и значение. Движението беше достатъчно.
Ако имаше останало място, което Иг можеше да нарече свое, то това бе колата му, „Ей Ем Си Гремлин“ от 1972 г. Апартаментът беше на Глена. Тя живееше там отпреди него и щеше да продължи да живее там и след като приключат помежду си, което очевидно се случваше в момента. Той се беше върнал за известно време при родителите си веднага след като убиха Мерин, но така и не се бе почувствал у дома, вече нямаше място там. Сега на Иг му беше останала само колата — тя беше превозно средство, но и местообитание, пространство, в което бе преживял голяма част от живота си — и хубаво, и лошо.
Хубавото: да се люби с Мерин Уилямс в нея, главата му да се удря в покрива, а коляното — в скоростния лост. Задните амортисьори заяждаха и скърцаха, когато колата подскачаше нагоре-надолу — звук, който караше Мерин да си прехапва устната, за да не избухне в смях, дори и докато Иг мърдаше между краката ѝ. Лошото: нощта, в която Мерин беше изнасилена и убита, навън край старата леярна, докато той си отспиваше след пиянство в тази кола и я мразеше насън.
Колата беше място, където да се мотае, когато нямаше къде другаде да отиде, когато нямаше какво да прави, освен да обикаля с нея из Гидиън и да си мечтае нещо да се случи. През нощите, когато Мерин работеше или имаше да учи, Иг сновеше насам-натам с най-добрия си приятел, високия, жилав, полусляп Лий Турно. Слизаха до пясъчния нанос, където понякога пламтеше лагерен огън и имаше техни познати, две-три камионетки, паркирани на кея, хладилник, пълен с бири „Корона“. Седяха на капака на колата и гледаха как искриците, хвърчащи от огъня, се издигат в мрака и гаснат, а пламъците се отразяват в черната, бързоструйна вода. Разговаряха за кофти начини да умреш — естествена тема за тях, паркирали толкова близо до река Ноулс. Иг твърдеше, че удавянето е по-гадно и че личният му опит подкрепял това. Реката веднъж го беше погълнала, задържала под водата, проникнала в гърлото му и Лий Турно беше онзи, който беше се хвърлил в нея, за да го извади. Лий твърдеше, че имало и много по-гадно от удавянето и че на Иг му липсвало въображение. Лий твърдеше, че да изгориш било по-гадно отвсякъде, отколкото да се удавиш, но то бе ясно, че той това ще каже — той пък беше имал злощастен сблъсък с горяща кола. И двамата си бяха патили и знаеха.