— Реших да прекарам няколко дни тук край морето — пасатите вече стихнаха — обясни Марта.
— Та ти си вече от две седмици тука — усмихна
се мило Бела на по-малката си сестра. — Научих от Едуард. Посрещна ме на пристанището и като занастоява да отида най-напред да видя Луиза, Дороти и първото му внуче. Той просто душа дава за него.
— Боже мой! — възкликна Марта. — Две седмици! Как хвърчи това време!
— Къде е Ани? Ами Маргарет? — попита Бела.
Марта сви широките си рамене, изразявайки по този начин своята голяма, снизходителна обич към вече не младите, но лекомислени дъщери, които по цял следобед оставяха децата си под нейните грижи.
— Маргарет е на събрание на Дружеството по залесяване — намислили са да засадят дръвчета и китайски рози по двете страни на Кулакуа авеню — каза Марта. — Пък ние ще изхабиме автомобилни гуми за осемдесет долара, за да събере седемдесет и пет долара за английския Червен кръст, нали днес плащат членския си внос.
— Роско сигурно тържествува — рече Бела и забеляза как очите на сестра й светнаха гордо. — Още в Сан Франциско научих за първите дивиденти на компанията „Хула“. Помниш ли, че когато акциите струваха по седемдесет и пет цента, вложих хиляда долара за децата на бедната Аби и казах, че ще продам акциите, ако се покачат на десет долара.
— И всички се Смееха на тебе и на всеки, който купуваше от тия акции. Но Роско знаеше какво върши. Сега вървят по двадесет и четири долара.
— Аз продадох моите по радиото, от парахода — по двадесет долара — продължи Бела. — И сега Аби шие тоалет след тоалет. Ще заминава с Мей и Тутси за Париж.
— Ами Карл? — попита Марта.
— О, той ще следва в Нелекия университет…
— Който отдавна би завършил, ако ти… Впрочем много добре знаеш — подхвърли Марта.
Бела призна вината си — тя все се канеше да издържа в университета сина на училищната си другарка — и добави добродушно:
— Все пак не е ли по-добре да се издържа с акциите на „Хула“? Може дори да се каже, че ще го издържа Рооко, нали, когато купувах акциите, се доверих на неговия здрав разум. — Тя се огледа бавно и очите й сякаш поемаха не само красотата, уюта и покоя на всичко, върху което се спираха, но и красотата, уюта и покоя на другите оазиси като този, разпръснати по островите. После въздъхна доволно и добави: — Нашите мъже ни създадоха богат живот със зестрите, които им донесохме.
— И щастлив… — допълни Марта и, кой знае защо, млъкна изведнъж.
— И щастлив за всички освен за сестра ви Бела — завърши добродушно мисълта й Бела.
— Не сполучи ти с този брак — каза тихо Марта, изпълнена с нежност и съчувствие. — Беше още толкова млада. Що му трябваше на чичо Робърт да бърза да те жени.
— Бях едва деветнадесетгодишна — съгласи се Бела. — Но Джордж Кастнър в нищо не е виновен. Я виж какво направи за мен той от гроба. Чичо Робърт постъпи умно. Знаеше, че Джордж е далновиден, енергичен и упорит. Още тогава, преди петдесет години, Джордж разбра колко пари могат да донесат водите на Наала — тогава, когато никой не ценеше тези води. Хората мислеха, че се хвърля да купува земи за пасбища. А той купуваше бъдещата вода за този край — и сама знаеш как преуспя. Понякога ме хваща срам, като си помисля какви доходи имам сега. Не, каквото и да говорим, Джордж: няма вина, че бракът ни не провървя. Ако не
беше умрял, и до ден днешен бих могла да съм щастлива с него, убедена съм в това. — Тя бавно поклати глава. — Не, вината не е негова. Той не е виновен. Дори аз. И ако все пак някой е виновен… — усмихна се тъжно и ласкаво и така смекчи впечатлението от това, което се готвеше да каже — ако все пак някой е виновен, това е чичо Джон.
— Чичо Джон! — ахна Марта, изумена.
— Щом търсим виновника, аз бих казала чичо Робърт. от къде на къде чичо Джон! Бела само се усмихна в отговор.
— Та нали чичо Робърт те накара да се омъжиш за Джордж Кастнър! — държеше на своето сестра и.
— Безспорно — кимна глава Бела. — Само че
всичко се свежда не до мъжа, а до един кон. Поисках от чичо Джон да ми даде един кон и той ми даде.
Така се случи всичко.
Настъпи мълчание, пълно с недоизречени мисли и тайни; и докато Марта Скандуел се вслушваше в гласовете на децата и в тихото гълчене на гувернантките, които се връщаха от плажа, изведнъж усети, че цяла потръпва от дръзка решителност. Тя прогони децата с махване на ръка.
— Бягайте, сладките, бягайте. Баба и леля Бела имат да си говорят нещо.
Високите, звънки детски гласчета постепенно утихнаха към другия край на поляната, а Марта със
свито сърце се взираше в скръбните следи, които известна, полувековна печал бе оставила по лицето на сестра й. Защото близо петдесет години вече наблюдаваше тези следи. Като подтисна в себе си райската мекота и плахост, тя се осмели да наруши полувековното мълчание.