— Ти, която още от рождение си била обградена от слуги! — съжали я Марта. — В Килохана имахме най-малко цяла рота.
— Но най-ужасното беше това голо, гладно, оскъдно съществуване! — повиши глас Бела. — С един фунт кафе трябваше да изкарвам не знам колко време! Нова метла не се купуваше, докато от старата не останеше само кочанът! И вечно говеждо! Прясно или сушено — сутрин, обед, вечер! И овесена каша! Оттогава не съм сложила в уста ни овесена, ни някаква друга каша.
Тя стана изведнъж, направи няколко крачки и впери невиждащ поглед в многоцветното море, докато се успокои. След това се върна на стола си с онази великолепна, уверена, грациозна, благородна походка, от която никакъв примес не може да лиши хавайката. С тънката си и светла кожа Бела Кастнър много приличаше на бяла жена. Но високата гръд, гордо вдигнатата глава, продълговатите кафяви очи под полуспуснатите клепки и царствено извитите вежди, нежните очертания на малката уста, която и досега — след шестдесет и осем години — говореше за сладостта на нейните целувки — всичко това създаваше образа на една дъщеря на древните хавайски вождове, който се бе изявил напълно въпреки смешението с бели. По-висока от сестра си, Бела като че ли имаше и по-царствена осанка.
— И да ти кажа, ние се прославихме като негостоприемни хора — засмя се Бела почти весело. — От Наала до най-близкия покрив имаше много мили. Закъснели или застигнати от буря пътници се отбиваха понякога да пренощуват у нас. Ти знаеш как посрещаха, как посрещат и сега гости в големите чифлици. А ние ставахме за смях. Какво ни интересува мнението на хората — казваше Джордж. –. Те живеят ден за ден. След двадесет години,;Бела, ще дойде Нашият ред. Тогава те все още ще бъдат там, където са днес, и ще имат нужда от нас. Тогава ще трябва да ги храним, те ще имат нужда
от това — и ние ще ги храним добре; защото ще бъдем богати, Бела, не смея да ти кажа колко богати. Аз си зная работата, а ти трябва да имаш вяра в мене.
И Джордж се оказа прав. Той не доживя да види това, но след двадесет години моят месечен доход възлизаше на хиляда долара. А колко е сега,
не зная, ей богу! Но тогава бях на деветнадесет години и казвах на Джордж: „Сега! Сега! Ние живеем сега. След двадесет години може би няма да ни има. Нужна ми е нова метла. И има по-добро по-качествено кафе, което струва само два цента повече от тази помия, дето я пием. А защо да не мога Да си опържа яйца с масло — сега? О, как ми се иска да имам поне една нова покривка за маса. Ами чаршафите ни! Срам ме е да поканя някого да преспи у дома, добре, че гости рядко се решават да се отбият.“ „Имай търпение, Бела — отвръщаше . — Много скоро, само след няколко години, тези, които сега се гнусят да седнат на трапезата ни или да легнат на нашата постеля, ще се гордеят да получат покана от нас — ако дотогава са живи. Помниш как умря лани Стийвънс — той си живееше леко и безгрижно, приятел беше на всекиго, освен на себе си. Ония от дружеството трябваше да поемат разноските по погребението, защото той не остави нищо освен дългове. И колко още вървят по този път. Ето, дори брат ти Хал. Ако продължава
така, и пет години няма да живее още, а колко неприятности създава на чичовците си. АМИ принц илолило. Гледам го, носи се на коня със свита от десет хавайци безделници — все здрави момчета, първо-добре ще е да поработят и се погрижат за бъдещето си, защото Лилолило никога, никога няма да стане крал на Хаваите. Няма да доживее да стане крал.“
Джордж беше прав. Хал умря. Принц Лилолило остана. И все пак Джордж не излезе съвсем прав. който нито пиеше, нито пушеше, който се бой да не му се откъснат ръцете, ако те притисне силно, да не загуби секунда в някоя целувка, Който неизменно ставаше преди първи петли и лягаше, преди да е изгоряла и една десета от газта в лампата, той, който съвсем не мислеше да умира, умря по-рано и от Хал, и от принц Лилолило.
„Имай търпение, Бела — казваше ми чичо Робърт. — Джордж Кастнър е човек с бъдеще. Добър мъж съм ти избрал. Твоите сегашни лишения са лишения по пътя към обетованата земя. Хавайците няма вечно да управляват Хаваите. Както им се изплъзват имотите из ръцете, тъй ще им се изплъзне и властта. Политическата власт и владеенето на земята са неделими. Предстоят големи промени и преобразования, никой не знае какви и колко, но-едно е ясно: в края на краищата белите ще вземат и земята, и властта. И тогава ти ще бъдеш най-знатната жена на островите — сигурен съм в това, защото съм убеден, че Джордж Кастнър ще управлява Хаваите. Така е съдено. Винаги става така, когато белите се сблъскат с по-слаби раси. Аз, чичо ти Робърт, който съм наполовина хаваец, наполовина бял, знам какво говоря. Имай търпение, Бела, имай търпение.“