Гласът й затихна. Двете седяха мълчаливо в меката тишина. През поляната към тях закуцука с тояжка в ръка старица — сбръчкана, сгърбена, свита одве под тежестта на цял век. Очите й — две цепки между изсъхналите клепачи — бяха остри като на орел. Тя се отпусна на земята в краката на Бела и замърмори на хавайски с беззъбата си уста, затананика възхвали към Бела и всичките й деди,. като ги съчета с импровизирано приветствие по случай завръщането й през голямата вода — от Калифорния. Без да престава да тананика, тя заразтрива ловко със старите си пръсти обутите в копринени чорапи крака на Бела — от глезена до коляното и нагоре.
После изпя песен и на Марта, масажира краката й и двете сестри със сълзи на очи заговориха със старата прислужница на древния език, взеха да й задават вечните въпроси за нейното здраве, за възрастта й, за прапра внуците — нали ги беше масажирала още като деца в голямата къща в Килохана, а нейната майка беше баба и така от поколение на поколение. След като поговориха с нея колкото се полагаше, Марта стана, придружи я до къщата, даде й пари и нареди на високомерните и красиви прислужнички японки да се погрижат за грохналата хавайка, да я нагостят с пои, което се приготвя от корените на водна лилия, с ямака, т. е. сурова риба със счукани орехи, и лиму, едно водорасло за беззъби старци, лесно смилаемо и приятно на вкус. Това бяха старите феодални отношения: вярност на обикновения човек към господаря, грижа от страна на господаря към обикновения човек: а Марта, три четвърти бяла, с англосаксонска кръв в жилите си, не по-зле от чистокръвна хавайка помнеше и спазваше изчезващите някогашни обичаи.
Тя тръгна обратно към голямото дърво, а Бела проследи движенията й и сякаш я прегръщаше и милваше с любещия си поглед. Марта беше по-ниска от Бела, но само мъничко по-ниска и не така царствена в походката си; и все пак тя беше истинска дъщеря на полинезииските вождове, красива и великолепно сложена, несъстарена, а само смекчена от времето, с чудесна фигура, която добре се очертаваше под полусвободната черна копринена рокля с богати поли и черна дантела по края — рокля, по-скъпа от парижки тоалет.
Наблюдавайки двете сестри, които подновиха разговора си, всеки би забелязал поразителната прилика между тях: еднакъв чист, прав профил, широки скули, голямо чело, сребристи буйни коси, нежни уста, говорещи за закърмена отпреди десетилетия и вече привична гордост, прекрасни тънки извити вежди над не по-малко прекрасни продълговати кафяви очи. Ръцете им, почти непроменени от годините, впечатляваха с тънките заострени пръсти, които още от люлката са били масажирани с обич от стари хавайки като тази, която сега гощаваха с пои, ямака и лиму.
— Така изкарахме една година — поднови разказа си Бела — и да ти кажа, нещата взеха да се оправят. Започнах да свиквам с Джордж. Така са устроени жените. Поне аз съм такава. Пък и той всъщност беше добър човек. И справедлив. Притежаваше всички стари пуритански добродетели. Започнах да свиквам с него, да се привързвам, дори, бих казала, да го обичам. И ако чичо Джон не ми бе дал тогава коня, сигурна съм, че щях да го обикна, истински и щях да живея в мир и щастие с него, разбира се, малко скучничко щастие.
Но разбери, аз не познавах никакъв друг мъж,, мъж, който да е различен от него, по-добър от него. Започнах да изпитвам радост, като го гледах да чете в краткия промеждутък между вечерята и лягането, да изпитвам радост, когато дочувах тропота на копитата на коня му, с който се връщаше вечер от безкрайните обиколки из ранчото. А редките му, но искрени похвали ме караха да примирам от щастие — да, Марта, аз даже се червях от неговите кратки справедливи похвали за една или друга работа, която бях свършила както трябва. И всичко щеше да си върви гладко до края на съвместния ни живот, ако не бе се наложило да замине с параход за Хонолулу. Пак по работа. Щеше да отсъствува най-малко две седмици, за да уреди първо някои работи на Гленови, а после — свои: да купи още земи в Наала. Знаеш ли, купуваше диви планински участъци около самия вододел, в които нямаше нищо ценно освен водата, и те вървяха само по петдесет цента акърът. Имах нужда от малко разнообразие, та пожелах да отида с него в Хонолулу. Но той — нали все мислеше за икономии — реши да ме прати в Килохана. Това пътуване до родния ми дом не само нямаше да му струва нищо, но щеше да му даде възможност да икономиса и тия жалки центове, които бих изразходвала за храна, ако останех в Наала — а за него това означаваше още: няколко акра земя. Но в Килохана чичо Джон се съгласи да ми даде кон.