— Ух, да те вземе… — разсърди се Маръндаков — уплаши ме.
Кокошката беше изхвръкнала из една прокъсана тръвна, закачена на дувара. Там й беше пологът. След като хвръкна, нещо черно се показа между сламата.
Маръндаков отиде и го взе — портофел. Отвори го — вътре светна купчина злао.
— А бе, бай Ройдю — позасмя се старшият. — Вий с таквиз яйца ли садите вашите кокошки?
Долната челюст на Михаля, на кметския наместник, заигра от вълнение. А Ройдю се усмихваше, извадил беше кутията си и вземаше цигара.
— Шега е, г-н старши — рече той. — Виж ти — той тури пръст на голямото си голо чело, — чак сега да ми доде на ума. Забравил бях, право ти казвам, забравил бях. Аз рекох да се пошегувам с него — лаза де — и му скрих парите тука. И той беше пиян, и аз бях пиян. Негови са парите, дай му ги…
Старшият се смя, смя се и Михал. Но след като се навечеряха наедно на Геновата кръчма, старшият пак заведе Ройдя в града, със същия файтон.
Както мнозина от селяните бяха предвидили още когато гледаха след файтона, Ройдю след два-три дена уреди криво-ляво работата си и се върна в село. Чакаха го сега да излезе и да видят върху кого най-напред ще се излее гневът му и силата му. Същото беше си мислила със стиснати устни, докато беше го чакала, и Ройдювица, защото беше чула да приказват, че „Ройдювата клочка мътела златни яйца“. „Нека си дойде Ройдю — мислеше си Ройдювица, — той ще дойде дохак на всички“. Все пак станалото беше станало — срамът беше голям. Когато клочката излезеше на двора, Ройдювица я погваше с камъни. С почернял гребен, разрошена и тук-таме оскубана, тя не приличаше на кокошка, а на вампирясала вещица. „Миналата година пропя като петел — мислеше си Ройдювица. — Да бях я заклала я! И да земе да се разклочи чак сега по харман.“. Кокошката я гледаше отдалеч и обръщаше към нея ту едното си, ту другото си око.
Ройдювица забрави за всичко, когато видя Ройдя да влиза в къщи. Като че не беше той, а друг, чужд човек. Як човек го знаеше, от малко не вземаше, какво да е не можеше да го повали, а сега беше посърнал, погледът му се изкривил, очите му горят като от треска. И мълчи, нищо не казва. Един-два пъти само я попита:
— Дохожда ли някой от батюви? Я буля, я децата. Ако са ти искали нещо, да им си дала. Да не си ги върнала празни.
Тя не разбираше защо той говори тъй. Болен беше, това се виждаше. През нощта Ройдю не заспа. Въртеше се ту на една, ту на друга страна и пак й каза:
— Ако утре доде буля и иска нещо, да й дадеш. Да не я върнеш без нищо, чуваш ли?
Тъй — ден, два, три. Ройдю все не спи нощя, все се мята. Денем ще излезе на двора, бос, гологлав, както си му беше навик, ще земе да се разхожда назад-напред, гледа в земята, мълчи. Ройдювица и децата кое-как гледат работата на хармана, Ройдю не пита за нищо, не иска нищо. Ройдювица търпя, търпя, па се разплака:
— Човече, какво правиш ти? Малки деца имаш, на кого мислиш да ме оставиш? Какво ти е? Ако е за онез пусти пари, ще харчим, ще даваме мило за драго, ще се отървем. Ако си болен, има доктори, иди прегледай се, ще ти дадат нещо.
Ройдю ще смръщи вежди и ще се обърне на друга страна. Или ще я изхока. Все пак тя се зачуди, когато той й каза, че ще иде в града да се покаже на доктор. Но и сега, когато се беше качил вече в каруцата, той й каза:
— Иди да видиш батювите деца. Виж буля какво прави. Ако им трябва нещо, дай им.
Той си дойде от града такъв, какъвто беше заминал. Само като го погледна Ройдювица, и сърцето й се сви.
— Какво ти каза доктора? Какво ти е?
— Какво ще ми е… Какво ще ми каже доктора — каза Ройдю и в същата минута като че мислеше за друго. — Тя, мойта болест, не е за доктор. — И като погледна жена си с хлътналите си, запалени очи, той пак я попита: — Дохожда ли буля? Как са децата, трябва ли им нещо?
Ройдювица се разплака. Какво да му каже? Как да го пита? Как да разбере какво му е? Той не й казваше нищо. Щом си дойде, толкоз му беше приказката — да попита за братовица си. Луд ли е, та приказва само за буля си и за децата й? Той свои деца няма ли? Ето го, дойде и си легна. И нито сам говори, нито дава да му кажат нещо. Мълчи. Лежи и мълчи.