През деня покрай хармана мина дядо Минко.
— Как си, Ройдювице, какво правите? — заговори той отвъд плета. — Таз година вие май позакъсняхте с хармана. Що прави Ройдю? Не се вижда, болен ли е, здрав ли е?
— Нищо не му е, дядо Минко. Осадил се нещо, кръста го боли.
— Е, ще мине. То като е само толкоз, ще мине. Ти му кажи много здраве. Много здраве кажи от дяда Минка.
Дядо Минко си замина. Ройдювица взе да гребе с ябата, но след малко се изправи и погледна на него. Не й беше мъчно като по-рано, цяла гореше от омраза. „Те всичко знаят, всичко са научили и приказват — помисли си тя. — Защо Ройдю не стане и не излезе из селото пак тъй, както е ходил? Върви като султан, не се бои от никого, от него всички се боят. Да излезе и да ги научи.“ И също като змия я клъцнаха пак по сърцето думите, които беше чула: „Ройдювата клочка златни яйца мъти.“
Вечерта Ройдю пак не беше добре, пак не затвори очи. Церовете, които беше донесъл — шишенца, прахове, — тъй си стояха, непипнати. Съсипана от работа, Ройдювица стоеше до него, сгънала ръце, прегърбена, вцепенена от мъка и от лоши мисли. Не смееше да му приказва — Ройдю не даваше, — само стоеше до него и мълчеше. Мълчеше и той. Вън на двора по едно време се разгракаха гъските, пропяха петли. Ройдювица трепна.
— Човече, защо не продумаш — заговори тя с плач и с мъка в гласа си. — Какво ти е, кажи, продумай ми. Ройдю, моля ти се, Ройдю!
Ройдю се изправи.
— Слушай, Димке — заговори той и Ройдювица усети, че неочаквано той става кротък и добър. — Слушай какво ще ти кажа. Аз досега не съм казал никому, ама на тебе ще го кажа. Не ми е за онзи, за лаза, от него аз ще се отърва. Мъчно ми е, че изиграх на времето батя, че оставих децата му да гладуват.
Ройдювица го слушаше с разширени очи.
— Когато се помина бати, аз показах крива сметка. Изкарах го борчлия. И нивите, дето бяхме ги купували двама с него, аз казах, че са само мои. Делихме само туй, що беше татюво, а то колко е? Изядох хака на батювите деца…
Той се замълча и се загледа пред себе си.
— Аз бях го забравил… отколе беше. А сега като влезе в ума ми, вече не излиза. Все за туй мисля… Нямам мира… Не мога…
— Ами сега? — попита Ройдювица.
— Сега ще върна нивите на децата. И парите им, колкото им се падат, ще им ги върна. Готови пари нямам, ама малко по малко ще им се наплатя.
Лицето на Ройдювица потъмня. Тя беше тъй слисана, че не знаеше какво да каже.
— Хайде сега остави ме! — каза Ройдю ядосан. — Иди навън, остави ме!
Ройдювица знаеше, че не може да се отива срещу волята му, и излезе. Отиде в хаетя, спря се цяла изтръпнала и се замисли. Ще направи ли Ройдю каквото каза? Толкоз имот как ще го даде? Какво ще остане за децата му? Било, що било, защо не си мълчи, както си е мълчал досега, защо сам го изкарва наяве? Тя седна, сгъна ръце и се замисли. Искаше й се да иде при някого, да пита някого. Обмисляше едно, виждаше, че не ще помогне, и се залавяше за друго. И като се уплиташе все повече в мислите си, тя взе да се връща все към една и съща надежда: дано утре, като съмне, Ройдю да се раздума, дано сам се откаже от туй, което беше намислил да прави.
Тя се боеше от него и не смееше да се върне, след като беше й казал да излезе. Но като мина час-два, тя не можа да се стърпи и тихо, на пръсти, влезе при него. Ройдю спеше! Тя се зарадва и помисли, че лекарствата са помогнали. Погледна ги — те си стояха неотворени, както беше ги донесъл. А Ройдю спеше леко, здраво. Лицето му беше чисто, разведрено, на челото му се събираха ситни капчици пот. Тогава тя разбра всичко. И като предугаждаше вече какво щяха да приказват хората в село, като се научита, тя сама си каза, както биха казали и те:
— Туй само Ройдю може да го направи!