Ф. Пол Уилсън
Рокаджийско
Пак Марти Грийнбърг. За пети път тази година. Само че отново аз си го изпросих. Беше шеснайсети ноември, поредната годишна сбирка на Световната организация по научна фантастика на редакторите-издатели. Седях си с някои от мистъри писателите, които се бяха отбили — Боб Рандизи, сред тях и Майкъл Сайдмън — когато Хедър Ууудс от „Тор“ спомена за една антология посветена на Дик Трейси, която била в процес на разработване, с краен срок — края на декември, така че времето на издаването й да съвпаднело с филма на Уорън Бийти на следващата година.
Поизправих се в стола си. Дик Трейси ли? Кой е редактор? Тя ми каза за Макс Алън Колинс и Марти Грийнбърг. Занимавах се с „Отплата“, пипках се с един разказ за „Шок Рок“ на Джеф Гелб, а до крайния срок за Трейси оставаха само шест седмици. Няма значение. Просто трябваше да участвам в това.
В цялата дълга история на драматичните комикси две заглавия стоят рамо до рамо начело на останалите. „Малкото сираче Ани“ е върхът. Дали сте съгласни с политиката на Харълд Грей или не, няма никакво значение. Поредицата за МСА от трийсетте е представена по народному хроника на Голямата депресия, истинско предизвикателство спрямо Дикенс, в начина си на изобразяване на полюсите на човешката продажност и благородство. С ограничен набор от думи поради възрастта на читателите, свит до ограниченото пространство от четири малки кутийки, разполагащ единствено с абсолютните цветове на вестникарското черно и бяло, Харълд Грей някакси е успявал ежедневно да създава минатюрни шедьоври, изпълнени с драматичен експресионизъм.
Поставям „Дик Трейси“ на второ място. Въпреки, че Честър Гулд също умело използва светлосенките, неговите герои не могат да постигнат тази задълбоченост, която се наблюдава при Грей. Само че, на фона на галерията от гротескни лоши герои, които той изправяше срещу добрите в продължение на толкова години, на кого му пукаше за подобни дреболии. Плоския, Веждата, Хвъркатия, Кафеджията, Шейки, Къртицата, Сливата… всеки от нас си има по някой любимец. Моят винаги е бил Мъмбълс1
Просто трябваше да напиша разказ за Мъмбълс.
Не познавах лично другия редактор, Макс Алън Колинс, въпреки че ми бяха известни творбите му — мистъри романите му и сценариите на настоящата поредица за Дик Трейси. Така че се обадих на Марти и заявих, че искам да участвам. Той ми отговори: „Няма проблеми, само че побързай“ и ми даде телефона на Колинс.
Ал (така предпочита да го наричам) и аз обсъдихме Мъмбълс. Беше се изгубил някъде в средата на петдесетте, но по-късно Ал го беше съживил. Каза ми, че Мъмбълс ще е част от филма, изпълнен от Дъстин Хофман или някой от неговия ранг. Никой друг не се натискаше да пише разказ за Мъмбълс, така че бях добре дошъл.
Само че трябваше да бързам.
И аз бързах. За пореден път отложих донаписването на „Отплата“ (учудващо е, че книгата изобщо излезе) и се гмурнах сред персонажите на Честър Гулд. Моят разказ се развиваше през октомври 1956. Поозорих се, но поне вкарах малък урок по социология за тези под трийсет, които приемат за даденост това, че рокът открай време си се върти по радиостанциите, които не са наясно с расовите бури, които се вихреха покрай музиката в онези дни.
А аз бях там. През 56-та може да съм бил едва десетгодишен, но вече бях през моята рокендрол дванайста нощ (виж Soft & Others) и си спомням, как си купих плочата с „Хрътка“/ „Не бъди жестока“ — на десетинчова 78-а, ехее. (Ще ми се да си я бях запазил.) Помня, че рокендролът бе наричан „расова“ музика в политическите среди и „музика за чернилки“ на улицата. Но всичко това бе допълнение към разказа. Най-важното бе да остана верен на усета на Гулд към грандиозното и необичайното.
Ал бе много доволен, когато получи разказ с класически Честър Гулд-овски смъртоносен капан.
Детективите Хелмсли и Де Салво сформираха двучленен комитет, с идеалната цел да спрат Шума.
— Тази дандания трябва да бъде преустановена, Трейси — тъкмо казваше Де Салво.
— Да бе — допълни Хелмсли.
Всеки път като ги погледнеше тия двамата, Трейси се сещаше за Абът и Костело — Хелмсли в ролята на първия, а Де Салво — като втория. Всъщност те дори изиграха сценката от „Кой е пръв“ на едно от самодейните представления в Полицейската академия. Бяха добри полицаи, въпреки че си падаха малко недодялани.
— Знаеш, че и ние не по-малко от другите харесваме хлапето — каза Де Салво, — но или ще си разкара маймунските музики, или един от нас ще отиде там и без да иска ще му седне на пискливия фонограф.