— Уфф, ама те всичките са фалшиви.
Ако това изявление бе ненадейно за Трейси, то за Де Салво бе направо шокиращо.
— Как позна? — попита детективът.
— Ами погледни обложките. „Лонг Тол Сали“ на Марк Бътлър, „Блубери Хил“ и „Срамота“ на Кевин Койл, „Мейбълийн“ на Бъстър Скуилъс, „Чух да чукаш на вртата“ на Елеонор Робинсън, „Еди, моя любов“ на Дайян Гормли, „Ш-бум“ на Флет топс? Това не са оригинални плочи. Имам оригиналните плочи, ония, дето са записани първи — и те са върхът — пеят ги Литъл Ричърд, Фетс Домино, Чък Бери, Смайли Люис, „Дъ Тен Куийнс“ и „Дъ Хордс“.
Изведнъж на Трейси му се изясни за какво говори Младши.
— Ааа, ясно. Казваш, че са фалшиви, защото ги пеят други изпълнители.
— Точно така. Записани са по поръчка на разни радиостанции, дето искат да пускат най-големите хитове, но не искат да пускат оригиналните.
Де Салво прокара пръсти през оредяващата си коса.
— Защо по дяволите биха постъпили така?
— Защото всичките оригинали ги изпълняват разни чернилки — каза Младши, гледайки Де Салво право в очите. — Някои я наричат маймунски джайв, така че големите радиостанции не искат да я пускат, докато не бъде изсвирена нота по нота от бели музиканти.
Трейси ясно съзнаваше, че чувството за справедливост на Младши е сериозно накърнено и трябваше да признае, че хлапето имаше право.
— Тук не става дума за този род фалшифициране — вметна Трейси, преди Де Салво да успее да каже нещо. — Президентът на „Уондър Рекърдс“, господин Уилиям Б. Кавър, дойде при нас с оплакването, че някой произвежда съвършени дубликати на неговите плочи и ги продава на всички магазини в града.
— Ако са толкова съвършени — попита Младши, — как е разбрал?
— По данните за продажбите — каза Де Салво. — Прочел, че някакъв магазин реализирал продажби, далеч надхвърлящи бройката, с която ги е снабдил. Проверил и останалите и разбрал, че такова е положението в целия град.
— Така му се пада — измърмори под носа си Младши.
— Да не чувам такива работи, разбрано? — скара му се Трейси. — Дали одобряваш дейността на „Уондър Рекърдс“ или не, си е твоя работа, но всичко при тях е законно. Да се пиратстват техни продукти — не е.
Младши сведе поглед:
— Съжалявам. Прав си.
— Знаем, че е дело на някой вътрешен човек — каза Де Салво. — Господин Кавър е убеден, че някой „заема“ матриците му и печата копията.
— Заема? — попита Младши.
— Да — каза Трейси. — Нито една от матриците не липсва, но Кавър смята, че някой ги взема една по една, печата копията в някой таен цех и после ги връща. Казва, че това е единственият начин, по който мошенникът може да произвежда такива перфектни копия.
Де Салво щракна с пръсти:
— Ей! Ами ако внедрим Младши в завода и…
Хелмсли нахълта, преди Трейси да успее да каже на Де Салво просто да забрави за тази си идея.
— Току що се обадиха от „Уондър Рекърдс“. Намерили са Уилиам Б. Кавър мъртъв в кабинета му.
Трейси бе скочил на крака:
— Играта загрубя, а?
— Удушен.
— Намери Сам — нареди Трейси. — Кажи му, че ще се срещнем в сградата на „Уондър“.
Докато паркираше пред „Уондър Рекърдс“, Трейси за пореден път изпита удивление пред външното оформление на сградата, което я бе превърнало в една от забележителностите на града. Горните две трети на северната стена бяха построени така, че да приличат на фонограф. Най-впечатляващ бе огромният черен диск, който би трябвало да представлява грамофонна плоча. До нея лежеше рамото с иглата; на всеки пет минути се повдигаше и заставаше върху плочата. Самият диск не се движеше, но яркият оранжев надпис „Уондър Лейбълс“ в средата се въртеше, създавайки илюзията, че цялата гаргантюанска плоча свири.
Сам Кетчъм го чакаше на последния етаж. Кабинетът на Кавър заемаше голяма част от площта му. На излизане от асансьора човек попадаше в малко предверие, където входът към двете дъбови двойни врати се пазеше от миниатюрна рецепция. Зад двойните врати се намираше богато обзаведен апартамент. В най-отдалечения кабинет хората от съдебната покриваха с прашец всичко наоколо, докато няколко санитаря от моргата чакаха знак, за да натоварят покритото с чаршаф тяло на носилката и да го отнесат в линейката.
Трейси коленичи до трупа и дръпна чаршафа. Преди това бе виждал Уилям Б. Кавър само веднъж, в Щаба. Прям, съдечен човек, около петдесетте, с гъста кестенява коса и бузи с ябълкова руменина.
— Цветът на лицето му не се е променил особено след удушването — каза Кетчъм с обичайната за него лаконичност, говорейки през запалената цигара, която висеше от ъгълчето на устата му.