Трейси нямаше друг избор, освен да изрази съгласието си. Големите розови бузи бяха мораво сини, изпъстрени с малки пурпурни подкожни кръвоизливчета.
— С какво разполагаме, Сам?
— Един рокендрол звукозаписен магнат, на който са му светили маслото с кабела на собствения му телефон.
— Преди колко време?
— Все още е леко топъл. Бих казал, че е станало преди около два часа. Ти какво ще кажеш?
Трейси допря обратната страна на пръстите си към гърлото на Кавър. Все още не бе напълно студено. Той хвърли едно око на часовника си.
— Ще се съглася с теб — което ще рече, че смъртта е настъпила точно по средата на обедната почивка. Някакви свидетели?
— Никакви.
— Посетителите не се ли приемат първо от някоя секретарка?
— Да, но не ни върши работа, защото в дъното апартамента има частен асансьор. Според секретарката му — която между другото е открила тялото — той често превозвал своите нови открития с него. Явно е имал обичая да ги пази в тайна, докато не се яви с тях пред широката публика.
— Не е ли чула нещо?
— Не знам. Когато пристигнах, все още беше доста истерична. На долния етаж е. Може пък вече да се е взела в ръце.
Трейси метна белия чаршаф обратно и кимна на санитарите от моргата, че вече могат да го отнесат.
— Да видим какво ще ни каже.
На рецепцията беше Карълин Тайпо, хубавичка брюнетка, млада, едва що завършила секретарските курсове. Трепереше като човек с тотално премръзване. След няколко закачливи подмятания и уверения, Трейси стигна до същината на въпроса.
— Карълин, разбрах, че не сте видяла никой да влиза в кабинета на господин Кавър.
— Точно така — каза тя, кимайки и хлипайки. — Сигурно са се качили с частния асансьор.
— Спомняте ли си да сте чула нещо странно, някакви звуци, като от борба?
— Нямаше борба, но говореха доста високо. Всъщност се караха.
— Чухте ли нещо конкретно?
— Господин Кавър каза нещо от рода на: „Никога повече няма да работиш в този град или в който и да е, ако това те интересува!“
— Чухте ли другия глас?
— Да, но не разбрах какво каза. Предполагам, че и господин Кавър не успя, защото все повтаряше: „Какво казава той?“. Предполагам, че е бил чужденец или нещо такова. Винаги, когато другият заговаряше, господин Кавър питаше: „Какво казва той?“
В дълбините на съзнанието на Трейси глухо зазвъня камбанка, възвестяваща нещо познато. Той я прогони.
— Бихте ли разпознали този глас, ако го чуете отново?
— О, да.
— Добре. Може би ще дойде определен момент, в който ще ви потърсим за целта. А сега бих желал да отидете до полицейското управление и да дадете пълни показания.
След като изведоха рецепционистката, Трейси се обърна към Кетчъм.
— Кой е втория след шефа тук, Сам?
Кетчъм прегледа списъка.
— Хайръм Фай. Кабинетът му е на…
— Някой не спомена ли името ми току що? — каза един нисък, тънък, напет човек, който стоеше наблизо. Явно бе към средата на двайсетте.
— Аз съм детектив Трейси, това е детектив Кетчъм, господин Фай.
— Наричайте ме Хай. Всички го правят.
— Добре, Хай. Сещате ли се за някой, свързан с господин Кавър, който да не говори английски?
— Не. За нито един.
— А наскоро прослушвал ли е нови таланти? — попита Кетчъм.
— Ами, да ви кажа беше много развълнуван във връзка с един нов рокаджийски квартет, който тайно репетираше в едно от звукозаписните му студиа.
— Какво по дяволите, е „рокаджийски“? — попита Сам.
— Мммммм — Той се почеса по брадата. — Предполагам, че най-сполучливо може да се опише като едно хлапе от провинцията, което пее ритъм енд блус на фона на рокендрол ритъм.
— Уф. Мерси. Това изясни всичко.
— Пак заповядайте. Всъщност У.Б. — наричаме го У.Б. — състави този квартет, за да издаде първия оригинален запис в историята на „Уондър Рекърдс“. Все казваше, че ключа към успеха на неговата рокаджийска плоча е текстът да се изпее неразбираемо. Каза ми, че е намерил певец, на който никой не му разбира. Каза също, че хлапетиите ще луднат, само и само да разберат за какво се пее. Ще пускат песента пак и пак в джубоксовете из цялата страна, опитвайки се да разгадаят текста. Беше много развълнуван.
Отново в главата на Трейси задрънча предупредителен сигнал, този път по-силно.
Той хвърли един поглед на Кетчъм, който поклати глава.
— Знам какво си мислиш, но просто не е възможно.
Трейси се обърна пак към господин Фай.
— Благодарности, Хай. Бяхте ни от голяма полза. Моля ви, не напускайте града през следващите няколко дни. Може да възникнат нови въпроси.
— Всичко, с което мога да ви бъда полезен. Всичко. Просто ми се обадете.