Ръцете на Трейси бяха завързани зад гърба му. Опипа вдлъбнатината в повърхността на гигантската плоча, където „иглата“ се забиваше дванайсет пъти всеки божи час. Беше дълбочка. Той хвърли едно око на металното копие, което играеше ролята на игла. Не беше остро, но сигурно се стоварваше със значителна сила, за да издълбае подобна неравност. Достатъчно силно, за да направи дупка в корема на Трейси.
Само дето Мъмбълс щеше да стане за смях. Огромният фонограф бе спрян.
И тогава Трейси почувства бучене зад тила си. Гигантската плоча завибрира, когато надписът в центъра започна да се върти. Отдясно на Трейси, рамото с иглата потрепери като живо.
Мъмбълс бе включил шалтера!
Когато рамото започна да се издига, Трейси се залюля наляво-надясно. Скоро успя да постигне някакво махалоподобно движение. Дъгата, която описваше бе малка, но се надяваше да е достатъчна, за да си опита късмета и да се окаже извън обсега на рамото, когато последното се спусне надолу.
В момента то се движеше към него, надвесваше се отгоре му. Той увеличи махаловидното си движение с около една четвърт завъртане надясно, точно когато иглата се стовари върху плочата.
Не ме уцели!
Имаше няколко минути на разположение, за да направи нещо с въжетата, които пристягаха китките му. Лявата не бе толкова стегната, колкото дясната. Напрегна се с всички сили да я освободи, стискайки зъби от болка, тъй като повърхностният слой кожа се отдели от подлежащите тъкани. Изръмжа и по тялото му изби студена пот, когато нещо изпука вътре в костта, но изведнъж лявата му ръка се оказа свободна. След няколко секунди освободи и дясната.
Използвайки основно дясната си ръка, Трейси се настани във вътрешността на рамото. Изви се, така че да не е с главата надолу и запъна тялото си в металните подпори на поддържащата конструкция. Краката и глезените му все още бяха овързани като суджук, но засега ги остави както си бяха. Принуди се да затвори очи и да изчака, докато прилошаването отмине. Чувстваше се добре от това, че пак е в нормално положение спрямо земята, само дето лявата му китка бе оттекла и подута, и пулсираше като слонска мигрена. Е, поне не бе загубил радиопредавателя на китката си. Щракна бутона на „предаване“.
— Щаба, тук е Трейси. Намирам се в сградата на „Уондър Рекърдс“. Имам нужда от незабавно подкрепление. Повтарям: нуждая се от незабавно подкрепление. Приехте ли?
Но когато превключи на „приемане“, чу само пукането на статичното електричество. Повтори опита си със същия резултат. Може би го е повредил, докато се е измъквал от въжетата. Може би просто приемникът е неизправен. Надяваше се да е това.
Защото започваше да става напечено.
Гласове… някъде от отдолу. Гневни викове. Трейси надзърна към жестикулиращите силуети долу на паркинга. Отбеляза с ухилване, че оттам не могат да го видят. Дори не можеха да забележат въжето. Сигурно си мислеха, че е избягал.
Е, само след минути щяха да се окажат прави!
Залови се с въжето около краката си, правейки каквото може, без да товари много-много лявата си китка.
И тогава рамото започна да се издига. Чу как моторът ръмжи, в опитите да се справи с допълнителния товар. Тъкмо се насочи към началната си позиция, когато нещо в основата прещрака. Двигателят изскърца пронизително и спря, а рамото частично се откачи от поддържащите го механизми и се кривна на една страна.
Трейси увисна на пръсти, след което пак успя да подпре краката си на рамката. От отдолу виковете се подновиха и той разбра, че скривалището му е разкрито в засилващата се утринна светлина.
Видя два силуета, един русоляв и един плешив да се затичват към задната страна на сградата. Явно Мъмбълс и още някой от бандата му идваха, за да довършат започнатото — най-вероятно щяха да се възползват от частния асансьор на У.Б. Кавър.
Трейси удвои усилията си, но въжетата му се опъваха. Само ако можеше да използва и двете си ръце!
Няколко мига по-късно чу над себе си издрънчаване. Беше Мъмбълс, който хилейки се маниакално се надвеси над ръба на покрива и започна да блъска по поддържащите механизми на рамото с един метален прът.
Трейси почувства как съоръжението се гъне и хлътва още по-надолу. Всеки момент щеше да го повлече надолу. А възлите по краката му все още се съпротивляваха. Само да успееше да се освободи, щеше да се изкатери по рамото и поне да опита да се бие за живота си.
Точно тогава Трейси дочу звуци, които галеха ухото му: сирени.
Явно и спътникът на Мъмбълс ги чу.
— Ченгетата, Мъмбълс. Да се махаме оттук!
— Ндктутй нлтне!
— Да не си полудял, Мъмбълс? — каза Плешивият. — Какви ги вършиш?