Павло Загребелни
Роксолана
КНИГА ПЪРВА
ВЪЗНЕСЕНИЕ
МОРЕТО
О белия камък сърце ще разбия…
Нарекли го Черно, понеже е черна участта му и черни са душите край него, а и делата са черни. Кара Дениз — Черно море.
Не се надигаше зла насрещна вълна срещу турската галера, а морето беше тихо, вятърът повяваше всеки ден след залез слънце и духаше цяла нощ от брега, ала от него водата само леко се къдреше. Сутрин по водата и във въздуха наставаше мъртвило, само по пладне подухваше свеж ветрец, литваше подир слънцето, като че го гонеше и умираше привечер заедно с него.
Галерата се прокрадваше покрай брега, без да смее да навлезе в широкия простор на това препълнено с водата на големите славянски реки море, непрогледно в дълбочините, тайнствено-непристъпно, черно като дявол. Кара Дениз…
Трите ветрила — едно червено и две зелени — едва се издуваха. Гребците гонеха галерата напред с веслата си. На двадесет и шест пейки по четирима гребци, голи до кръста, с бръснати глави, с окови, приковани за дебела верига, която се виеше като змия по дъното на галерата. Ни да се протегнеш, ни да промениш мястото. Спяха и ядяха на смени върху пейките си, вълните ги блъскаха, слънцето ги печеше, вятърът разкъсваше телата, пот заливаше очите, а по мостика над гребците тичаше с камшик надзирателят евнух-потур-нак, приличен на стар вол, надарен с волска сила; с висока чалма, с разпасан копринен халат, тресеше тлъстите си гърди, крещеше, та чак се пенеше и караше гребците да бързат, а и те самите с всяко замахване като че ли блъскаха в проклетата вода не само веслата, а и всичката си сила и издишваха от себе си диво, с омраза: „В-въх! Ъх-х! В-въх! Ъх-х!“
На кърмата срещу слънцето и бурите е обтегнат навес от египетско бяло платно на сини ивици. Старият и недъгав Синам ага уморено поглежда към шестте красиви чернооки млади жени, оковани вкупом за шиите. Всичките са пленени и похитени, а две са ги откъснали направо от кърмачетата, всичките са продадени на пазара за роби в Кафа и почти голи са хвърлени в галерата (нека свежият вятър на Кара Дениз да позлатява младите им примамливи тела), оковани са в желязо, за да бъдат спасени от отчаяние и от нечестиви опити да си намерят смъртта сред вълните. Галерата се прокрадва покрай бреговете, промъква се все по на юг към благословените земи на Анадола, към Босфора, към свещения Стамбул, където тези млади чужденки вече ги очакват в харемите. Поетът е казал: „Вземай си по-често нова жена, за да трае вечно за теб пролетта. Старият календар не става за годината нова.“ Уморените от суетата и несъвършенството на света стари очи на Синам ага си отпочиват върху гъвкавите бели тела на робините. И макар да не подобава на правоверния да гледа греховната женска голота, поне очите на стареца да се порадват по пътя, съзерцавайки славянските робини, щом тялото вече е немощно. Понеже е казано: „Аллах иска да ви помогне, щото човекът е сътворен слаб.“
Но шестте робини все едно че не съществуват за стария Синам ага, сякаш наистина ги е взел на галерата само за отмора на очите си. Нали кара в Стамбул, на прочутия Безистен1, където се продават най-скъпите роби под месечината, младо белотело девойче с коси от червено злато, сякаш огън от отвъдния свят, петнадесетгодишно, дръзко, непокорно и — о, всемогъщи аллах, един и милосърден — засмяно и безгрижно!
Младото момиче не е оковано в желязо и не е завързано нито за галерата, нито за своите клети дружки, тялото му не блести с голотата си, а е грижливо обвито в коприна, за да не загуби от нежността си. Жилест евнух суданец, посветен в непостижимото изкуство на древния Египет, натрива девойчето с някакви благово-ния, намазва и разресва златните му коси, а то ту игриво приема тези нежни грижи на чужденеца, ту се изплъзва и литва към кърмата, сякаш иска да се удави. Синам ага, изкривил лице от ярост, тропа с крака и тънко пищи на евнуха, призовавайки най-страшните земни и небесни наказания, а девойчето скача и се вие около кърмата и дразни още повече стария ага, а отгоре на това и пее, че уж е по-добре да се удави: