— Подиграваш ли ми се? — извика разгневен Луиджи. — Предлагаш ми нещо, до което се е докосвало желязо?
— „Ние турихме хомоти на вратовете им, които се издигнаха до брадичките им, и поставихме преграда пред тях и преграда зад тях и ги покрихме с тъмнина.“ Аз, недостойният, исках да покажа нещо за твоя приятел, господине — изплашено избъбри Синам ага.
— Ако знаеше кой е моят приятел, под тебе би затреперила земята — доволен промълви Грити. — Ако имаш нещо, дето струва — показвай го, а не дрънкай железа. Нима моето злато така звънти?
Синам ага се надигна, пъшкайки, от килима, подбра полите на дебелия халат и като се кланяше вече не толкова на Грити, колкото на Ибрахим, ги поведе към страничните преходи сред тъмнина и плесен.
— Стар мошеник! — мърмореше отвратен Грити, спъвайки се в тъмнината и попадайки в смрадливи локви с тънките си сах-тиянови чизми.
От тъмнината насреща им излязоха някакви две фигури, още по-тъмни от самия мрак, познаха Синам ага и изчезнаха, а после отпред заблещукаха няколко светлинки.
— Аллах ми е свидетел, изпълних повелята ти с покорна глава, бейефенди31 — пъшкаше Синам ага.
— Ти, стари пройдоха, нарочно ни замъкна в такава тъмница, където не можеш да видиш дори края на носа си — скастри го Грити.
— О, достойни — плесна с ръце Синам ага, — онова, което е вече продадено и се нарича „сахих“32, принадлежи на онзи, който го е купил, и се нарича „мюлк“33, и никой без съгласието на господаря не смее да погледне неговата собственост. Така казва правото на шериата. Можех ли да не скрия онова, което трябваше да се скрие от всички очи, та славеят на разума да не изгуби спокойствие от свежестта на това рядко цвете на южните степи? То е израснало там, където царува жестока зима и над замръзналите реки веят ледени ветрове. Там хората крият тялото си под меки кожи и то е също така меко…
Бяха вече близо до светилниците, но не виждаха нищо.
— Е, къде ти е цветето? — не се сдържа Грити.
— Пред тебе е, о достойни.
Ибрахим, чиито очи бяха по-зорки, вече видя девойката. Тя седеше от другата страна на двата светилника. Под нея май също имаше килимче, а може би дебела рогозка. Цялата загърната в черно, с черно покривало на главата и с непрогледно фередже на лицето, девойката изглеждаше като част от това тъмно задушно пространство, някаква странна вкаменелост, призрачен тъмен предмет без топлина, без движение, без най-малък признак на живот.
Синам ага пристъпи към тъмната фигура и дръпна покривалото. Под черната коприна буйно се разпиля ослепително злато и грейна такова сияние, че дори опитният Луиджи, когото беше трудно да смаеш с нещо, ахна и отстъпи от девойката, затова пък сякаш някаква непозната сила блъсна Ибрахим към тези чудни коси. Той дори се наведе към девойката и долови тънките ухания, които струяха от нея (грижа на опитния Синам ага), усети и тревогата на чужденката, нейната потиснатост и — чудно, ала наистина беше така — нейната омраза и към него, и към Грити, и към Синам ага, и към всичко наоколо тук в спарения мрак на Безистена и извън неговите стени, в целия Стамбул.
— Как се казваш? — попита той по гръцки, забравяйки, че девойката не би могла да знае неговия език.
— Името й е гръцко, ефенди — забързано се втурна към него Синам ага. — Зове се Анастасия.
— Но у нея няма нищо, което да привлича погледа — разочаровано промълви Грити, надвивайки първото си смайване. — Ти, стари мошенико, дори стъпил с единия си крак в ада, няма да се откажеш от отвратителния навик да баламосваш клиентите си.
— О, достойни — отново се завайка Синам ага, — не гледайте лицето на тази гяурка, щото какво има в това лице? Но когато тя се разсъблече, ще ти се стори, че лицето въобще го няма заради красотата на онова, което е скрито под дрехата.
— Е, тогава показвай онова, дето е скрито у тази дъщеря на дивите роксолани34! Нали си роксолана? — обърна се той сега вече към девойката и протегна ръка, за да я хване под брадичката.
Момичето се изправи на крака, отдръпна се от Грити, но не се изплаши и не викна от изненада, а се засмя. Може би й се стори смешен този опулен турчин с пищни мустаци и гъста брада?
— Не я събличайте — неочаквано каза Ибрахим.
— Но нали трябва да погледнем тази роксоланка, за да знаем истинската й цена! — промърмори Луиджи. Той хвана един от светилниците и го приближи към лицето на робинята.
— Няма нужда. Ще я купя така. Искам да я купя. Колко щеш за нея?
Неусетно за себе си той заговори на италиански и дали това странно момиче схвана за какво става дума, или искаше някак да изрази възмущението си от това нахално осветяване, което предприе Грити, ала то се засмя силно, с предизвикателство, право в лицето на Луиджи и със звънлив дълбок глас му подхвърли една фраза на език, който се стори на Ибрахим познат, но който той не разбираше.
34
Сарматско племе, населявало северното Причерноморие (2 в. пр.н.е. — 4 в. н.е.). Роксолани е също едно от названията, използувани от гърци и римляни за славянските племена. — Б. пр.