РОГАТИН
Дъждът като сълзи заливаше видимия и невидим свят и душата й цялата плуваше в сълзи. Тя вървеше, бездомно сираче, клета пленница, продадена и прокълната, под чуждото небе, очистено от ветровете, безжалостно и бледно като студените очи на стрелците с лъкове. Тук нямаше дъжд, той се лееше като сълзи в душата й и там, където вече нямаше връщане, в толкова далечния, че чак сърцето й искаше да изскочи от отчаяние от гърдите, в недостижи-мия и навеки изгубен Рогатин.
Нещо тъмно, голямо и страшно — земен звяр или призрак — връхлетя върху нея, надвеси се и гласът на дъжда звучеше в сърцето й като безутешна горчива загуба. В живота си няма да видиш вече никога нищо по-хубаво и мило, не ще преживееш вече онова, което си преживяла някога.
А може би това беше неизбежно възмездие за всичко, което остана там, отвъд морето, отвъд степта, реките и горите? Може би дори не за нейни грехове — тя още не беше успяла да ги стори, — а за грехове на хора отдавна умрели, нещастни, прокълнати и заблудени? Каква нелепост! Нима и сега трябва да плаши себе си, както правеше това нейният татко в Рогатин? Отец Лисовски в пиянското си бълнуване заплашваше с грехове и предричаше възмездие за всички без изключение, приписваше грехове на всичко съществуващо, дори на дърветата и камъните, като не признаваше само собствените си, понеже не можеше да различи в постъпките си грешното от праведното, тъй като беше обречен на постоянно опиянение ако не от молитвите в църквата „Свети дух“, то от пивото и горилката36 на рогатинските пивовари Квасница, Якубович и Раздолски.
В кръвта й се бяха загнездили лудостта на бащата и кроткият нрав на майката. Това така бе объркало душата й, че дори строгият учител Йероним Скарбски, при когото я изпращаше Гаврило Лисовски, очаквайки чудеса от единствената си дъщеря, не можа да внесе в нея поне малко ред, а напротив, още повече разбуни всичко, което преди това беше спало и живяло само в зародиш, без дори да покълва. Беше станала жертва на тъмни сили и мъченица без време (като че ли за мъките човешки непременно трябваше да има някакво определено време!), беше лишена от свободата, която дори и да беше запазила, то може би само дълбоко в сърцето и в своята неукроти-мост. Щедро надарена с воля за живот, тя нямаше сега дори такава свобода, каквато притежаваше всяка котка из улиците на Стамбул.
Преживя загубата на майка си, която преди четири години една орда отвлече в плен така, както сега отвлече и нея самата, нещастният й баща изчезна безследно в пламтящия Рогатин, преживя и собствената си смърт или някакво подобие на смърт, за да възкръсне сега като на старата икона в бащината църква „Свети дух“, но не в тайнствено сияние на святост, не за преклонение на ридаещата от възторг и оглупяла от чудото тълпа, а за едно тъжно, почти животинско съществувание. Единственото, което можеше, е да се връща безброй пъти в паметта си в родния Рогатин, към стръмните пътечки с пача трева отстрани, към гъстия малинак зад клонестата круша, която зиме чернееше тъжно сред снеговете, а през лятото скриваше под зелената си шатра едва ли не цялото имение на Лисовски. И от стръмните улици на Стамбул виждаше така ясно къщата си, сякаш стоеше пред нея, къщата от дебели борови греди, просторна, с прозорци към високия елшак, зад който долу се виеше Лвовският път, стигайки при вала под планината до Лвовските врата със стария подвижен мост през рова, а в рова избуяваха репеи, във вечните дъждовни локви блаженствуваха жаби и се събираха толкова много змии и смокове, че аха да плъзнат към Рогатин. Отец Гаврило Лисовски, комуто неведнъж се беше случвало да нощува в рова и когото змиите не докосваха, като че го смятаха за свой, предричаше на Рогатин друго възмездие, също тъй тежко, както за библейските Содом и Го-мор, защото след тези два града, които бог беше поискал да заличи от лицето на земята, бил следвал именно Рогатин, случайно спасен, но не и избавен от възмездие. Както и да плашеше своите енориаши пияното попче, даровете и пожертвованията за църквата бяха твърде оскъдни, за да може отец Лисовски да е сред първите граждани на Рогатин, и затова в стопанството му вечно грухтеха огромни прасета, хищни като горски глигани, лакоми, мляскащи, квичащи. Майка Олександра от сутрин до вечер печеше ечемичени питки, разчупваше ги още горещи, забъркваше в дървените ведра поило и се изпотрепваше да го носи в свинарника на тези ненаситни твари. Те мигновено излокваха донесеното, гризеха ведрата, прогризваха дъските на преградата, промушваха хищните си зурли, изплезваха дълги тънки розови езици, задавяха се от бясно квичене. Настася не се боеше от ада, с който баща й плашеше всички наоколо, откакто започна да разбира думите на възрастните хора — виждаше този ад ежедневно и живееше в него заедно с нещастната си майка. Свинете Лисовски ги продаваше на прочутия Рогатински панаир, където докарваха хиляди глави добитък — овци, свине и кози, а тук пристигаше да купува народ от Галич, Лвов, Сандомир, от самата Литва и едва ли не от Киев. Този панаирджийски свят наричаше шеговито отец Лисовски „отец свинскоенориашки“. Но можеше ли той да се бои от някакви си слова, щом като сам умееше да плаши хората със слова тържествени, загадъчни и неясни? Вирва-ше брадичка, издуваше ноздри и се заканваше със сухото си пръстче, подобно на криво клонче: „Но своемненно паче же рещи, не зная сущаго положеннаго разума.“ Майката на Настася не се съсипваше от непосилната работа. Тъничка и дребничка, тя издърпваше от печката черните казани, месеше остри ечемиченици, попарваше си до лакти ръцете с вряла вода и все със смях, с необяснима радост, като си тананикаше нещо ту весело, ту тъжно, например: „Ой, кукувица кукала, сега се не чуе, ой, дето и да съм се родила, добре да ми е…“. А отец Лисовски все заплашваше с неминуемо възмездие Рогатин и рогатинци, макар неговата дребна Олександра да не беше тукашна, а беше родена отвъд Прут, в село Княжи двор, където растяха непознати за рогатинци хилядолетни тисове, вечни и сякаш поради това някак си мрачни и нечовешки по своята мощ и красота дървета. А всички деца там като че ли се раждаха от князе, които ловуваха в околните дебри, влюбваха се в княжедворските девойки и оставяха у тях сладки спомени за тази кратковременна любов. Князете вече отдавна ги нямаше, а спомените оставаха и Олександра, за да ядоса своето попче без потекло, се наричаше княгиня, а отгоре на това го дразнеше, че уж и Настася не била негова дъщеря, тъй като девет месеца преди раждането й с първия зимен сняг в рогатинските гори бил налетял с кавалкада ловци самият полски крал Зигмунд, и тогава пред очите му попаднала тя, Лександра княжедворска, кралят я харесал и … „Кралска дъщеря! — радостно възкликваше отец Лисовски, притискайки до себе си малката дъщеричка. — Мойта дъщеричка е кралска дъщеря, моля ви се! Люляхме я в сребърна люлка, а ще се вози на сребърна каляска!“ Сребърната люлка, с изрисувани цветя и треви съществуваше само в пиянското въображение на Гаврило Лисовски, а пък старата дървена люлка, в която някога риташе с крачета Настася, се търкаляше сред вехториите в тъмния килер, но нали беше много по-весело и леко да се живее с легенда, особено в такъв град, като Рогатин, който сам беше изникнал от легенда. Разказваха, че уж някога га-лицкият княз Ярослав Осмомисъл ловувал тук в древните дебри с дружина воини и любовницата си Настаска Чагрова, красива и страшно своенравна жена. Настаска, която препуснала подир някакъв звяр, се заблудила в гората и след като вече била изгубила всяка надежда за спасение, изведнъж забелязала огромен елен-рогач с невиждан огнен цвят. Еленът замахнал с рога, тропнал с крак, сякаш подканвайки след себе си жената и бавно побягнал през гъсталака. Само високите му рога отбелязвали пътя и Настаска подкарала коня си след него. Така еленът я извел при Ярославовия стан. Тя паднала, разплакана и измъчена, в обятията на княза, а еленът изчезнал като свети дух. Ярослав заповядал на това място да сложат основите на църквата „Свети дух“, а впоследствие около църквата възникнал и градът, наречен Рогатин в чест на онзи рогат спасител — елена. Може би Лисовски да беше нарекъл и дъщеря си с името на далечната княжеска любовница, макар че онази Настка е била щастлива само в легендата, а в действителност я сполетяла мъченическа смърт — в огъня, в който я хвърлили жестоките галиц-ки боляри.