Гаврило Лисовски беше убеден, че Рогатин няма да избегне участта си. „Ако дяволът не е донесъл дотук планината — бог ще я премести! — възкликваше той на Рогатинския панаир. — Възмездие! Възмездие!“
Той имаше огнени коси, мустаците и брадичката му пламтяха, а кожата на лицето и ръцете беше също като че ли червена, сякаш току-що беше изскочил от пъкъла. Настася беше наследила от баща си огнените коси, а от майка си ослепително бялата кожа, нежна и кадифена не само като я докоснеш, но и на вид. Настася не беше наследила майчината хубост, но не се огорчаваше много от това — тя вече знаеше какви главоболия носеше тази хубост на дребничката й майка. Колкото и да се трепеше Лексан-дра с бащините прасета, излезеше ли в панаирен ден или в празник на Рогатинския панаир, облякла бял, изпъстрен с бродерия сардак37, обула червени сахтиянови ботушки, наредила на високия си бюст, който напираше през блузата, няколко реда корали, и мъжките погледи просто се залепваха о нея, а който беше по-нахален и самоуверен, открито я задиряше. Особено й додяваха рогатинският писар Шосткевич, богатият майстор на сахтиянови ботуши Захариалович и още обеднелият шляхтич от Подвисокое — Бжуховски, як като пън, кокалест, с щръкнали мустаци, с дебели ръчища, които се подаваха от оръфаните ръкави на контоша му, с ръждясали сякаш от старост ботуши, твърде тесни за огромните му възлести крака. Веднъж Лисовски се беше хвърлил да защити жена си от нахалния шляхтич, но онзи пренебрежително отстрани нищожното попче с огромното си ръчище, като процеди през зъби: „Ти, попе, не ми се навирай под краката, да не те стъпча!“
— Такъв трябва да е ликът на дявола — сочейки Бжуховски, завика отец Гаврило на малката си дъщеричка. — Точно такъв, Настася! Знай и помни, дете мое!
Де да беше тъй! Сега тя се убеди, че дяволите са хилядолики. Често дори не знаеш къде са и какви са. Бжуховски беше твърде простосърдечен дявол. Не умееше нито да скрие свадливостта си, нито да я сподави. После от Сандомирския войвода, старейши-ната на руските земи, дойде шляхтичът Бобовски с жолнери38 и започна да събира по околните села данъци и недобори. Нападнаха и Бжуховски, който имаше къща в Подвисокое, а земята си отдавна беше пропил и преживяваше къде от лов, къде от грабеж, на който се отдаваше открито с още двама-трима също такива луди глави като него. Бобовски започна да настоява Бжуховски да си плати данъка, а оня не плащаше никому и никога данъци. И това още не беше толкова страшно, ами шляхтичът в гнева си беше нарекъл Бжуховски Бруховски, тоест беше го приравнил към един прост ратай-русин. Това вече Бжуховски не можеше да прости нито на пана, нито на бога. Бобовски беше отседнал на нощувка в господарската къща в Подвисокое, а посред нощ там нахлули някакви трима. Слугата на Бобовски им казал, че тук нощува самият пан шляхтич. Един от дошлите взел сабята и нагайката на Бобовски, втурнал се в стаята, където той спял, и започнал да го бие сънен. „Ставай, кучи сине!“ Притичали още двама, измъкнали пана шляхтич за перчема в антрето, па го били с тояги и със собствената му пушка, заливали го с вода и отново го били. Бжуховски, който също дошъл, викал от антрето: „Хубавичката го бийте, само не грабете! Да знае какъв ратай му е Бжуховски!“ После някой стрелял в главата на Бобовски. Намазали лицето на мъртвия със собствените му изпражнения, но от вещите не взели нищо. А на слуга наредили: „Кажи, че е убит, защото се отнесе с пан Бжуховски като с ратай, а не като с шляхтич. Всички да знаят и помнят!“